На другия ден, рано сутринта, Еви погълна голяма чаша кафе и изпуши една цигара. Слънцето тъкмо изгряваше. Бе паднала роса, нежни капчици обсипваха тревата, утринна мъгла се стелеше над долината, по клоните и папратите пробягваха златисти отблясъци, а в съседния двор, застанал до басейна, Жорж Кроз като някой призрак мажеше тялото си с бял прах, който се сипеше около него.
Еви отново се бе събудил внезапно, но не сцената на езерото — тази изгубена в спомена му сцена, прекалено преекспонирана, прекалено неясна, за да види какво точно се случва в нея, — вече не сцената на езерото го изтръгваше от съня му, а друга сцена, в която не Лиза, а Габи вадеха от водата и я полагаха в пневматичната лодка на полицията.
Дядо му беше прав в едно: в тази къща вече нямаше никого. Като не се смята хладилникът, чийто компресор от време на време дискретно се включваше, отвсякъде струеше тишина и единствените сравнително живи неща бяха цветята, които невидима ръка поставяше във вазите — Еви никога не беше там, когато се появяваше човекът от „Фуджифлора“.
Чувстваше се като боксьор в навечерието на голям мач — напрегнат, съсредоточен, неспокоен, нетърпелив.
Майка му се бе прибрала късно, а дядо му, напълно загубил съня си, вече не ставаше рано. На малката масичка имаше няколко празни чаши и една забравена обувка — от онези, които тя бе способна да покрие с целувки или да гали като малък домашен любимец — се търкаляше в подножието на стълбите. Може би в края на краищата не бе започнала отново да пие, а по изключение беше отпразнувала подписването на договора с компанията „Медиа Макс“, която се грижеше така добре за своите актриси, особено за тези, които познаваха живота. Дълго и до късно бе разговарял с Анаис и ги беше чул, чу смехове и възклицания, а под вратата на Андре се процеждаше светлина и човек можеше да си представи стария човек оскърбен от подобно поведение, неспособен да прочете и три реда от един роман на Греъм Грийн, който обикновено харесваше.
Накрая субаруто паркира пред входа. Анаис поиска да хапне нещо, преди да тръгнат. Бе гледала прогнозата за времето и бе настроена общо взето оптимистично.
— Трябва да се прибера преди обяд — заяви тя. — Имам час при зъболекаря.
Отвори уста, за да покаже на Еви за какво става дума, но той се отдръпна с гримаса. Докато той чупеше яйца в един тиган, тя разглеждаше окачените на стената снимки на Лор. Никога нямаше да се умори да ги гледа. Лор под ръка с Ал Пачино. Лор с Ларс фон Триер. С Кери фокс, Джеймс Камерън, Мадона и тути кванти. Лор на терасата на „Грити“ или в „Коломб д’ор“, или в стая с изглед към Сентръл парк. Бе гледала тези снимки сто пъти и винаги с нестихващо удоволствие.
— Аз ще стоя встрани — каза тя, докато поглъщаше яйцата и съвестно мажеше с масло препечения хляб. — Не искам да се намесвам. Ще ида да се поразходя или да пообиколя наоколо, не се безпокой за мен. Само трябва да се приберем преди обяд.
Да се открие адресът на Ришар не беше трудно. Благодарение на услужливия Оливие фон Дъч — той нямаше нищо против някоя и друга свалка, поради което баща му отдавна го бе лишил от джобни пари и често го караше да пикае в епруветка — знаеха точно къде се крие Ришар и намериха мястото върху една карта с мащаб 1/25 000.
Анаис му бе казала:
— Не можеш да го обвиниш за всичко. В края на краищата не я е отвлякъл. Мамка му, не бъди несправедлив!
— Ще ме закараш ли, или не?
— Разбира се, че ще те закарам. Нали ти казах! Добре знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Ще те закарам. Само че тя е отишла с баща ти съвсем доброволно… чакай, съжалявам, но е така. Никой не я е принуждавал. Така си е, откъдето и да го погледнеш.
— Точно това правя. Ти също би трябвало да го правиш. Знаеш ли, не е задължително да си толкова тъпа. Не е задължително да си толкова задръстена.
Анаис бе решила да не обръща внимание на настроенията на момчето. След историята му с Марлен Арамантис — явно доста гадна в много отношения, щеше й се да вярва — една голяма част от него бе станала недостъпна, ако не окончателно, то поне задълго. Еви без капка колебание се държеше неприятно и гледаше злобно хората и нещата.
Е, както и да е, такава беше цената, която трябваше да се плати, и Анаис не се пазареше. Всичко й изглеждаше за предпочитане пред подземните галерии — абсолютно ужасяващи, мрачни, ледени, — където бе бродила сама през изминалите ужасни месеци като греховна душа, наранена, покрусена, поразена, почти докарана до лудост чак докато си възвърна благоволението му. Трудно би забравила всичко това. Ако Еви предпочиташе да мисли, че вината е само на баща му, че Габи е невинна, защо да му противоречи? Ако предпочиташе да вярва, че през няколкото дни, прекарани с Ришар, бедната сладурана е останала пасивна и е разтваряла крака с въздишка или мислейки за нещо друго, защо да се прави на по католичка от папата? Защо да крещи в ушите на човек, който не желае да чува?