— Слушай, Андре. Послушай ме поне веднъж. Да не се намесваме. Да приберем Еви и да ги оставим да се оправят.
— Какво ти става? Нямаш вече сили ли? Отказваш ли се?
Да се предадат сега, след цял един живот, какво би означавало това? Какъв смисъл би имало? Никакъв. Абсолютно никакъв. Това не би помогнало с нищо. Да не би Роз да искаше да му каже, че е направил достатъчно, че му е нужна почивка — сякаш в проблясък на проницателност бе осъзнала през какви страдания е преминал, като е създал семейство, — заслужена почивка? Да не би да се опитваше да му спести някои мъчителни и напразни усилия? Но на коя планета живееше тя, за Бога? Кой й беше промил мозъка?
Понякога подобни разсъждения го караха да усеща как старостта го сграбчва в хватката си, как се скапва и как някаква слабост се разпростира във всичките му стави — тогава привеждаше рамене.
Колкото до Лор, тя не беше изтрезнявала практически от двайсет и четири часа — не беше и спала, след като младият актьор, пламенният й партньор, бе прекарал нощта в спалнята й и си бе тръгнал едва призори — и успяваше да се държи на крака само чрез ужасно усилие на волята, както и благодарение на две хапчета тонедрон на закуска и още две, преди да се съсредоточи върху трийсет и второто заснемане на една сцена с разсъбличане, която се разиграваше край натъпкан с хлор басейн, където студът бе проникнал до мозъка на костите й.
Преминаваше през най-лошия си период, в това нямаше никакво съмнение, физически и психически. Напускането на Ришар я беше потресло, знаеше го, и въпреки че опитваше какво ли не — работа, секс, йога, лекарства, алкохол, тя си оставаше глупаво, тъжно, яростно, неразбираемо привързана към него. Въртеше се из спалнята си, като забиваше нокти в дланите си, като си хапеше устните — е, така беше, не можеше да твърди обратното; можеше да си казва, че е жертва на проклятие или на каквото и да е друго, фактът си оставаше.
— Добре де, да не преувеличаваме — ядно казваше Джудит Беверини. — Имаш право на малко сантименталност. В края на краищата не е неприятно. Но не дотам, че да забравиш какъв супер боклук е Ришар, нали така?
Сега по бледите й бузи се стичаха сълзи — мислите й я бяха отнесли към Лиза. Образът на дъщеря й слизаше от небето и заставаше пред нея. Винаги стигаше дотам. По-бързо или по-бавно. И всъщност нищо не се оправяше. Ерик й повтаряше, че е спечелила, че отново е на коня за дълга и прекрасна езда. „На път към небосвода!“ — пророкуваше той и й целуваше ръцете. Понякога тя го гледаше с широко отворени учудени очи.
За какво й говореше? За какъв реванш ставаше дума?
Би искала да му се присмее, но не притежаваше способността да гледа нещата отстрани. По-точно, вече не я притежаваше.
Следобедът напредваше, слънцето слезе ниско на хоризонта и сълзите на Лор проблеснаха в златисто на привечерната светлина, възхитителна светлина, топла, течна, всепроникваща, предвещаваща края на тъй зле започналия есенен ден.
Лор запали цигара. Продължи да плаче тихо, обилно, без задръжки и това бе най-доброто, което можеше да направи. Нека да е ясно.
Вдигна все пак телефона. Беше младежът, младият актьор, който се питаше дали не е съгласна да повторят.
— В един бар съм. Гледам си в кюнеца и да ти кажа ли, там е хипергорещо!
— Гледаш в какво?
— Гледам си в кюнеца. Гледам си хуя, защо?
Лор бе на път да изпусне срещата си с Еви, да провали тази единствена по рода си, чудесна, изключителна връзка, за която му бе проглушила ушите, но която си оставаше нещо мистериозно, трагически абстрактно и толкова широко, толкова сложно за осъществяване, че не знаеше откъде да започне.
Бе опитала да му говори за Габи Гарлич, за това, че въпросното момиче играеше прекалено важна роля в дома им, но бързо си даде сметка, че не това е най-късият път за светите земи.
Всичко, което човек желаеше в този живот, се оказваше трудно за получаване. Да не кажем невъзможно за получаване. Яд я беше на себе си, че е толкова негативно настроена, но пък трябваше ли човек да бъде и идиот отгоре на всичко, трябваше ли да е позитивен до посиняване?
Вдигна глава, като чу скърцане на спирачки. После затваряне на врата. После в къщата влетя Ришар, застана насред дневната и изрева:
— КЪДЕ Е ТОЙ?
Той беше в избата и пълнеше с бензин флакони от шампоан Head & Shoulders. В един момент Анаис, която го наблюдаваше и подреждаше флаконите в чанта, заяви, че е забелязала светкавица.
— Не мисли за времето — отвърна й той.
— Просто казвам, че видях светкавица. Толкоз. Нищо повече.
— Ако е на изток, значи се отдалечава. Успокой се.