После всичко изчезна, заглъхна като ехо.
— Дънкан? — повтори той. — Това ли е името ми?
— Не знам — тъжно отвърна Амбър. — Но ти приляга. Означава „тъмен воин“.
Очите му се присвиха.
— Тялото ти носи отпечатъка на войната — обясни тя, като докосна белезите по гърдите му, — а косата ти има прекрасен тъмен цвят.
Нежният допир на пръстите й омайваше Дънкан, насърчаваше го да се отпусне и да приеме това свое странно пробуждане в един свят, който бе едновременно познат и съвършено нов.
А и беше твърде изтощен, за да продължи да се съпротивлява срещу него. Колкото и огромна да бе силата му, дългото изплуване от мрака я беше изцедило.
— Обещай ми, че няма да ме връзваш, ако заспя отново — приглушено помоли той.
— Обещавам.
Дънкан се взря в напрегнатото лице на момичето, което на свой ред се взираше в него с тревожна загриженост. В главата му се блъскаха въпроси, твърде много въпроси.
Твърде много въпроси без отговор.
Може и да не си спомняше подробности за живота си от преди това чудодейно пробуждане, но не бе забравил съвсем всичко. Някога, някъде в своето минало беше научил, че нападението не винаги е най-добрият начин да се превземе една укрепена позиция.
А и в момента нямаше сили да нападне дори пеперуда. Всеки път, щом кръвта му се разгорещеше, в главата му избухваше ослепяваща болка.
— Отдъхни си — подкани го Амбър. — Ще направя малко чай, който ще облекчи болката в главата ти.
— Откъде знаеш това?
Без да отговори, Амбър вдигна падналите на пода завивки. Когато се наведе да го покрие, косите й се разсипаха върху тялото му и се заплетоха между завивките. С раздразнено възклицание тя ги измъкна и ги отметна назад, но няколко немирни кичура веднага се плъзнаха обратно край лицето й.
— Косата ти е като кехлибар — каза Дънкан, като погачи една мека къдрица. — Лъчист. Безценен.
— Така се казвам самата аз.
— Безценна? — попита той с усмивка.
Дъхът на Амбър секна. Усмивката на този мъж можеше да разтопи снежна пряспа, да примами полските чучулиги от небето.
— Не — отвърна тя с тих смях, като поклати глава. — Името ми е Амбър.
— Амбър… — повтори Дънкан и отмести поглед от дългата й коса към топлите й златисти очи. — Точно така — каза той. — Безценна Амбър.
Сетне остави копринения кичур, погали я по китката и отпусна ръка върху дебелата кожена завивка.
Лишена от допира му, Амбър имаше чувството, че е стояла край буен огън, който внезапно е изгаснал. Наложи се да преглътне, за да потисне разочарованото си възклицание.
— Значи аз съм Дънкан, а ти — Амбър — каза след миг мълчание Дънкан. — Засега…
— Да — прошепна тя.
Как й се искаше да му бе дала друго име. Каквото и да е, но да е друго.
И в същото време знаеше, че не би могла да го лиши от истинското му име, а се боеше, че то е точно това. Самата тя, наречена просто Амбър, знаеше твърде добре каква празнина зее в живота на човек, оставен без име и без наследство.
Може би се подвеждам от страховете си, които рисуват сенки на чудовища върху една празна стена.
Дали не се боя, че той може да е Дънкан от Максуел просто защото толкова ми се иска да е някой друг?
Който и да е друг.
— Къде съм? — попита Дънкан.
— В моята къща.
Той се огледа. В средата на голямата стая гореше буен огън, чийто дим излиташе през един отвор на върха на сламения покрив. В малко котле, поставено върху един триножник над пламъците, къкреше нещо с вкусен мирис. Подът бе застлан с чисти рогозки, а стените бяха варосани. В три от тях имаше прозорци със затворени кепенци, а в четвъртата — врата.
Дънкан замислено опипа с пръсти завивките на леглото. Лен, мека вълна и скъпа кожа. Тежък балдахин, отметнат, за да пропуска дневната светлина. Близо до леглото имаше маса със стол, газена лампа и, колкото и да е странно, няколко свитъка, прилични на древни ръкописи.
Погледът му се върна обратно на момичето, което го бе избавило от болестта, момичето, което му бе едновременно познато и непознато.
Дрехите на Амбър бяха като завивките — скъпи, меки, топли и цветни. По шията и китките й сияеха скъпоценни кехлибари в различни оттенъци.
— Живееш доста по-добре от повечето селяни — отбеляза Дънкан.
— Съдбата бе благосклонна към мен. Ерик, наследникът на лорд Робърт от Севера, се грижи за мен.
И гласът, и усмивката й издаваха привързаността й към този Ерик. Лицето на Дънкан потъмня от гняв. Сега повече от всякога приличаше на страховит воин, какъвто навярно и беше.
За миг Амбър се запита дали не е привързала, като го развърза.