Амбър пребледня още по-силно, дори в устните й сякаш не остана и капка кръв.
— Значи и ти като Дънкан смяташ — каза тя, — че би било по-добре да оставя да го обесят.
— Преди всичко би било по-добре да не му натрапвате този брак — безцеремонно заяви Доминик.
— Да — глухо отвърна Амбър. — Но Ерик е предвидил и това.
— Кое? — попитаха в един глас Дънкан и Доминик.
— След като ме остави в къщата, имах доста време да обмисля всичко — каза тя.
Доминик изсумтя.
— Хората наричат Ерик магьосник, но аз често си мисля, че той просто е мъдър. Като Друидския вълк — обясни Амбър.
— Тоест? — тихо попита Доминик.
— Тоест той разбира какво може да подтикне някого да извърши нещо и какво — да го спре.
Доминик трепна.
— И брат ми каза същото.
— Саймън?
Той кимна и попита:
— Какво е знаел Ерик за Дънкан? Какво е използвал срещу него?
— Знаел е, че Дънкан не ме обича.
Дънкан не отрече.
Амбър не беше и очаквала да го стори, но мълчанието му бе като сол в кървяща рана. Тя отново си пое треперещ дъх, благодарна, че Мег не е тук, за да прозре скръбта и с друидските си очи, които виждаха твърде ясно, твърде надълбоко.
След миг Амбър заговори отново, този път обаче не на Друидския вълк, а на Дънкан.
— Ерик е знаел, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко — каза тя с болезнено спокойствие. — Знаел е и колко силно ме желаеш. Знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…
Гласът й заглъхна.
— Затова ни остави сами, с най-глупавия си валет за пазач — гневно довърши вместо нея Дънкан. — И ти през цялото време ме заблуждаваше, че не си девствена.
— Не е вярно! — извика Амбър. — Ти сам се заблуждаваше, Дънкан. И Ерик, и аз ти се кълняхме в обратното, но ти не ни послуша. Не искаше да знаеш истината, защото ако вярваше, че съм девствена, нямаше да си позволиш да ме любиш.
— Да — каза с леден тон той.
— „Да“ — изимитира го с горчива насмешка тя. — А може би е „не“, Дънкан с широките рамене и дебелата глава! Може би нямаше да можеш да се овладееш, даже и да знаеше. И тогава щеше да се намразиш, задето не си удържал на думата си!
Спомен проблясна като светкавица между двама им — спомен за онзи безумен миг, в който той я бе обладал под свещеното самодивско дърво с един едничък рязък, неочакван тласък на тялото си.
— Много по-лесно е да мразиш мен вместо себе си, нали? — попита Амбър.
Сетне сграбчи поводите и преди Дънкан да успее да се опомни, ги дръпна от ръката му и се метна на седлото. Железните подкови звъннаха тревожно по калдъръма — животното бе отскочило назад, сякаш искаше да предпази ездачката си от Дънкан.
— Мостът е вдигнат — ядосано изръмжа той. — Твърде късно е за бягство.
— Знам. Знам това още откакто те докоснах за пръв път. Сега вече и ти го знаеш.
19
Вестта за появата на Касандра плъзна из крепостта с бързината, с която преди два дни се бе разпространила вестта за истинската самоличност на Дънкан. Амбър я узна от потайния шепот на слугите, дошли да донесат гореща вода за къпане в стаята, която доскоро бе делила с Дънкан.
Доскоро, ала вече не.
Не беше виждала Дънкан, откакто той помоли Саймън да я придружи до разкошната стая. Амбър се бе превърнала в затворничка. Единствената й компания бяха слугите, които влизаха и излизаха от затвора й без предупреждение.
И без да разговарят с нея. Сякаш се ужасяваха да не бъдат хванати да говорят с господарката на крепостта.
През полуспуснатите кепенци долетя вик, идващ нейде от двора. Амбър се спря до голямата дървена вана, от която се издигаше приятна топла пара и се заслуша.
— Казвам ти, тя е тука! С очите си я видях. Червена като кръв рокля и сребърна коса!
Амбър продължи да се вслушва, за да узнае нещо повече за Касандра, но до високата стая не стигна и звук повече. Тя въздъхна и се потопи във водата.
Няма ли да дойде Дънкан? Няма ли най-после да признае, че се нуждае от мен така, както аз се нуждая от него?
Само тишината отговори на тези изпълнени със страх и копнеж въпроси.
Същата тази тишина бе някога обичайното състояние на Амбър, ала тогава тя изобщо не я бе забелязвала. Тогава не знаеше какво е да се събуди в прегръдките на Дънкан. Тогава не знаеше какво е да чувства неговата топлина, неговия смях, жаждата в него, покоя му, силата му — хилядите неща, които бяха все Дънкан и които я обгръщаха в океан от светлина.
Познала тази взаимност, сега Амбър разбираше какво е самота. Измерваше я с огромната, ехтяща празнота в себе си.
Не, Дънкан няма да дойде при мен.
Така е по-добре. Сънувам черни криле, които ме шибат, нашепвайки за неописуема ярост, за неизразима мъка.