Боя се дори да си помисля какво би станало, ако го докосна сега.
Боя се и за двама ни.
И въпреки всичко копнея…
Хладната ласка на водата й подсказа, че е прекарала твърде много време в безполезни съжаления. Въпреки бумтящия в огнището огън, Амбър потръпна от студ.
Взе малко сапун от гърненцето и започна да се мие бързо, без да забелязва нежния аромат на билки и смола, който се носеше от сапуна. Скоро уханието и тихия плисък на водата изпълниха стаята.
— Милейди! — подвикна Егберт от коридора.
— Пак ли? — измърмори под носа си Амбър, сетне попита високо: — Какво има?
— Може ли да вляза?
Макар че ваната бе заградена с дървени паравани, поставени както за уединение, така и за да задържат топлината от огнището, Амбър не желаеше компанията на Егберт.
— Както ти казах само преди няколко минути, в момента се къпя — язвително отвърна тя.
Настъпи тишина, в която ясно се чу как момчето неспокойно пристъпва от крак на крак пред прага.
— Лорд Дънкан иска да слезете в салона — каза Егберт.
— След малко ще бъда там.
Нищо в гласа на Амбър не издаваше колко е развълнувана от мисълта, че пленничеството й е свършило. И колко копнее да види съпруга си.
— Господарят беше много… ъ-ъ… настоятелен.
— Тогава го попитай дали иска да сляза в салона облечена единствено в дреха от водни капки?
Вместо отговор по коридора отекнаха бързо отдалечаващите се стъпки на Егберт.
Няколко мига по-късно пламъците на свещите трепнаха, залюлени от силно течение. Амбър не забеляза това, защото тъкмо плакнеше лицето си. Но когато след миг отвори очи, тя се вцепени. Тръпка на безпокойство разтърси тялото й.
В стаята имаше някой. Беше застанал точно зад дървените паравани. Гледаше я.
Дънкан.
Сигурна бе, че е той.
— Да, господарю? — каза с въпросителен тон тя.
Въпреки усилията й да звучи спокойно, гласът й трепна. Близостта на Дънкан караше сърцето й да тупти като обезумяло.
Отговор не последва. Гняв и желание раздираха гърдите на Дънкан. Всеки дъх, който поемаше, бе пропит с аромат на билки и смола. Тишината вибрираше от нежния звук на водни капчици, които се плъзгат по кадифена кожа. Всеки миг му нашепваше по нов, различен начин, че Амбър е тук — топла, уханна. Гола.
Прилив на неудържимо желание блъсна Дънкан като тежък чук.
— Касандра иска да те види — каза той, като се олюля.
Ала дълбокият му, приглушен глас казваше много повече — издаваше лудо препускаща кръв, изопната плът, тяло, копнеещо да се слее с друго тяло. Дори да я бе докоснал, Дънкан едва ли би могъл да й разкрие по-недвусмислено желанието си.
Може сърцето му да бе свито на юмрук, ала тялото му не беше.
Амбър възкликна сподавено, почувствала как в собственото й тяло лумва огън. Молеше се Дънкан да не е чул издайническия звук и забързаното й дишане. Молеше се да е чул.
Инстинктът, проговорил в нея при онова първо докосване до нейния тъмен воин, не бе спирал да й шепти от мига, в който Дънкан я погледна с нови очи, за да види в нея не любима, а измамница.
Инстинктът и дарбата й на Посветена й повтаряха, че трябва да намери начин да смири гнева на Дънкан, преди този гняв да е погубил и двама им, а заедно с тях и хората на Стоун Ринг. Ако единственият начин да стигне до Дънкан бе огънят на желанието…
Тогава нека гори.
— Кажи на Касандра, че се къпя — приглушено каза тя.
Извърна се нарочно не с гръб, а с профил към паравана. Сетне бавно и грациозно обля раменете си с благоуханната вода. Кристални капчици се спуснаха по гърдите й и се сбраха като блестящи коронки върху зърната, набъбнали жадно при звука на дънкановия глас.
Амбър чу как дъхът на Дънкан секва. Както се бе надявала, той я гледаше през тесния процеп между двата паравана. Искаше й се и тя да може да го вижда.
Искаше й се и той да е гол като нея.
— Обикновено не се къпеш в този час на деня — каза Дънкан. Гласът му отново казваше много повече от думите.
Амбър сви рамене. Движението накара светлината, сенките и водата по гърдите й да трепнат в изкусителен танц.
— Обикновено не съм пленница — отвърна тя.
После вдигна ръце зад главата си, за да прибере няколко паднали кичура коса. Гърдите й се залюляха леко. Зърната им изпъкнаха още по-твърди. Силуетът й се очерта на фона на огъня, гален от палавите му пламъци.
Дънкан изпъшка задавено и с усилие се накара да извърне очи. Първото нещо, на което попадна погледът му, бе обядът, донесен в стаята преди часове. Почти нищо не бе докоснато.
— Какво й е на храната ти? — попита дрезгаво той.