— Амбър? — попита дрезгаво Дънкан.
Тя не отговори. Не можеше. Силите й едва стигаха да стои изправена под този порой от чувства — нейни и негови.
— Би било по-милостиво от твоя страна да я удариш с камшик — горчиво каза Касандра. — Но ти нямаш милост към нея, нали?
— Какви ги бръщолевиш, за бога? — изръмжа той. — Не я стискам толкова силно, че да й причиня болка.
— Дори да й бе счупил костта, Амбър нямаше да се чувства толкова зле.
— Говори по-разбрано, жено!
— Нали това правя. Леко или грубо, твоето докосване е агония за нея.
Дънкан погледна Амбър и едва сега видя нея, не собствения си гняв. Лицето й бе бяло като сол. Зениците й се бяха разширили и само по ръбовете им бе останала тънка, почти невидима златиста ивица. Пот блестеше по студената й кожа. Силите й я напускаха с всеки нов, поет едва едва дъх.
Потресен, Дънкан я пусна, сякаш го бе опарила.
Тя се свлече на колене и обгърна с ръце студеното си тяло, мъчейки се да овладее болката. Сега, когато Дънкан не я докосваше, това бе вече възможно.
Възможно, ала мъчително.
— Не разбирам — каза Дънкан объркано и в същото време гневно. — Преди допирът ми ти доставяше удоволствие. Защо сега не е така? Защото си възвърнах паметта?
Амбър поклати глава.
— В името на пресветите Дева Мария и Исус, какво става тогава?! — извика той.
Амбър направи усилие да проговори, но накрая просто поклати глава.
— Твоят гняв — обади се тихо Касандра.
Дънкан се извърна към нея. Погледът му можеше да накара дори тежко въоръжен рицар да трепне, но Посветената не помръдна от мястото си.
— Говори по-ясно — нареди той.
— Много е просто. Ти си обладан от гняв. Когато докосваш Амбър, тя чувства твоята омраза към нея така, както преди е чувствала удоволствието в теб. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.
Дънкан сведе слисано глава и се взря в ръцете си, сякаш бяха чужди. Никога не бе посягал на кон, на жена и дете. Зави му се свят при мисълта, че е способен да причини такава болка с едно просто докосване.
— Как е могъл Ерик да използва дарбата й, за да узнава истината? — възкликна едва чуто той. — Той е чудовище!
— Не — каза с отпаднал глас Амбър. — Повечето хора ми причиняват болка само за няколко мига.
— Ами Саймън? — попита Дънкан. — Та ти припадна!
— Когато Саймън стисна китката ми, в него имаше една единствена мисъл — колко ме ненавижда. Той е човек на силните чувства. Омразата му ме смаза.
— А Ерик? Съмнявам се дали неговите чувства са по-смирени.
— Не са. Но не ме нараняват. Той изпитва нежност към мен, аз към него също.
Дънкан се намръщи.
Касандра премести поглед от него към Амбър.
— Дънкан също е мъж със силни страсти — тихо каза тя. — Защо неговата омраза не те смазва?
— Защото той изпитва към мен и други чувства. Това го разкъсва. Разкъсва и мен.
Щом каза това, Амбър се изправи на крака. Пристъпи крачка напред, олюля се и навярно щеше да падне, ако Дънкан не я бе хванал, без да помисли за болката, която ще й причини докосването ми. Когато осъзна какво е сторил, той бързо я пусна.
— Не исках да…
Гласът му заглъхна. Вместо да довърши, Дънкан махна с ръка. Въпреки яростта му към вещицата, която го бе измамила жестоко, мисълта, че допирът му й причинява болка, го изпълваше със смут. Смут, който той отказваше да нарече с истинското му име.
— Всичко е наред — тихо каза Амбър. — Сега болката бе много по-малко.
— Защо?
— Гневът още е в теб, но този път бе притъпен от ужаса, че би могъл да ме нараниш.
Дънкан я изгледа ужасено. Едва сега разбираше колко добре го вижда Амбър.
По-добре, отколкото се виждаше сам той. По-добре, отколкото искаше да се види.
— Тогава — каза Касандра — има надежда.
— Дънкан е човек на честта — поклати глава Амбър. — Надеждата ти е напразна.
— Надежда? — попита Дънкан. — За какво?
Никоя от двете жени не отговори.
Дънкан се обърна гневно и се върна на стола си.
— Виждам, че вече си добре — предизвикателно каза той.
Студ скова Амбър. Сърцето на Дънкан се бе смекчило към нея само за миг.
— Да — отмаляло отвърна тя.
— Тогава продължаваме. Готвят ли Посветените заговор срещу мен? — попита той.
Пръстите на Касандра докоснаха леко Амбър по бузата.
— Не — каза тя.
— Не — повтори като ехо Амбър.
— Надява ли се Касандра на такъв заговор в бъдеще?
— Не — каза Касандра.
— Не — повтори като ехо Амбър.
За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра край стените на крепостта и от подсвиркването на някакъв слуга, който вадеше вода от кладенеца на долния етаж.
Тогава Амбър усети раздвижване зад гърба си — в салона влизаха хора. Не се обърна да види кои са. Цялото й внимание бе насочено към гордия воин, който се взираше в нея с очи, пълни с твърде дълбок мрак.