— Изпълних нареждането ти — каза от прага Саймън. — Макар че не ми е ясно какво ще правиш с този ленивец.
Дънкан отмести очи от Амбър и се усмихна леко.
— Саймън, ако обичаш остани до вратата.
Саймън кимна.
— Егберт — каза Дънкан, — ела тук.
Амбър чу как валетът пристъпва няколко крачки напред, сетне се разколебава и тръгва в друга посока, заобикаляйки я отдалече.
— Не — каза Дънкан. — Застани до вещицата.
— Коя вещица, господарю?
Дънкан го стрелна с леден поглед.
— Амбър.
Егберт се подчини и застана недалеч от Амбър, която успя с крайчеца на окото си да зърне шока, изписан на лицето му.
— Докосни го — рязко нареди Дънкан, като се обърна към нея. Амбър се вледени.
— Нали каза, че това ти причинява само мимолетно неудобство? — попита с измамна мекота той.
Амбър се обърна към Егберт, който я гледаше уплашено.
— Няма да те заболи — тихо каза тя. — Протегни ръка.
— Но Ерик ще ме обеси, ако те докосна!
— Ерик — обади се Дънкан със заплашителен тон — вече не е господар на тази крепост. Господарят съм аз. Ръката, Егберт.
Разтреперан, Егберт протегна ръка към Амбър. Тя сложи пръст върху нея, потрепери леко и се обърна към Дънкан. Бледността й предизвика нов прилив на гняв в гърдите му.
— Защо пребледня толкова, вещице? — попита той. — Егберт е само едно момче. В сравнение със страстите на един мъж неговите навярно са като пламък на свещ пред бумтящ огън.
— Това въпрос ли е?
Дънкан сви устни и насочи вниманието си към валета.
— Ако останеш в крепостта, ще ми бъдеш ли предан?
— Аз… аз…
— Амбър?
— Не — каза глухо тя. — Това би означавало да престъпи клетвата си. Егберт е дал обет за вярност пред Ерик. Той може и да е мързелив, но държи на достойнството и честта си.
Дънкан изсумтя.
— Утре сутринта заминаваш за Уинтърланс — обърна се той към Егберт. — Дотогава няма да мърдаш от стаята си, в противен случай ще сметна, че си враг и предател и ще постъпя с теб като с такъв. Върви.
Егберт напусна салона почти тичешком.
— Въведи следващия, Саймън.
Касандра вдигна неволно ръка, сякаш искаше да го възпре.
— Стой мирна или си върви — каза с леден глас Дънкан. — Доскоро тази вещица беше оръдие на Ерик. Сега тя е моя.
Три пъти подклаждаха наново огъня в огнището, преди Дънкан да разпита и последния от валетите, войниците и слугите в крепостта. Валетите бяха верни на Ерик до един. Войниците бяха местни люде и бяха предани по-скоро на самата крепост, отколкото на господаря й. Същото се отнасяше и за слугите, които произхождаха от тукашните семейства.
Когато всичко свърши, Амбър се отпусна върху един стол до огнището. Нямаше сили даже да вдигне студените си ръце към пламъците. Бледо и изопнато, лицето й беше мълчалив укор към мъжа, който я бе използвал толкова безмилостно.
— Може ли да дам на дъщеря си нещо за освежаване? — попита Касандра.
Гласът й бе напълно безстрастен, но Дънкан се почувства така, сякаш го бе зашлевила.
— Всичко е под носа й — рязко отвърна той. — Ако иска да яде или пие нещо, трябва само да протегне ръка.
— Тя е твърде изтощена.
— Защо? — възкликна ядосано Дънкан. — Тя каза, че болката трае само няколко мига.
— До теб има запалена свещ — каза Касандра. — Протегни ръка над върха на пламъка.
Дънкан я погледна така, сякаш си бе загубила ума.
— Да не ме смяташ за луд?
— Смятам, че не би поискат от своите рицари нещо, което самият ти не би сторил. Права ли съм?
— Да.
— Чудесно — процеди през зъби Касандра. — Тогава протегни ръка над свещта, господарю. За един или два мига, най-много три.
— Недей — глухо каза Амбър. — Той не знаеше.
— Тогава трябва да узнае. Нали, горд лорде?
Неприкритото предизвикателство в гласа й накара Дънкан да присвие очи. Без да каже и дума, той свади желязната си ръкавица и протегна ръка над пламъка на свещта за миг.
Два.
Три.
— Е, и сега? — попита също толкова предизвикателно той, като отдръпна ръка и се обърна към Касандра.
— Направи го пак. Същата ръка. Същата кожа.
— Не! — извика Амбър и бързо посегна към чашата с вино. — Аз съм добре, учителко. Виж — пия и ям.
Дънкан протегна отново ръка над пламъка. Същата ръка. Същата част от дланта му. Един миг, два, три. Сетне я дръпна и погледна Касандра. Тя се усмихна студено.
— Пак.
— Шегу… — започна Дънкан.
— После пак — продължи Касандра. — И после пак. Тридесет и два пъти…