Изведнъж Дънкан разбра. Усети как го облива студена вълна. Тридесет и двама бяха хората, разпитани от Амбър чрез допир.
— … докато плътта ти се опуши и обгори, и ти се прииска да крещиш, но не го правиш, защото това няма да промени нищо, най-малко пък — болката.
— Достатъчно!
— Защо си толкова шокиран, горд лорде? — подигравателно попита Касандра. — Нали сам каза, че свещта е само бледа сянка на огъня. Но пламъкът… пламъкът й изгаря също толкова силно, макар и по-бавно.
— Не знаех — процеди през зъби Дънкан.
— Тогава по-добре научи природата на оръжието, което използваш, за да не го строшиш от невежество и високомерие!
— Трябваше да узная какво мислят хората от крепостта.
— Така е — призна Касандра. — Но можеше да го направиш по-внимателно.
Дънкан се обърна към Амбър.
— Можеше да ми кажеш.
— Оръжията не говорят — отвърна тя. — Те просто се използват. Свърши ли да ме използваш за днес?
Ръцете на Дънкан бавно се свиха в юмруци. Сетне също толкова бавно се разтвориха.
— Върни се в стаята си — каза той.
Амбър остави чашата с вино и излезе от салона, без да го погледне, без да каже и дума.
Дънкан не направи и опит да я спре.
Когато обаче Касандра понечи да я последва, той я задържа и посочи един стол.
— Седни тук. Ти не си лоялна към мен, но би направила всичко възможно, за да помогнеш на кехлибарената вещица, нали?
Касандра сви устни.
— Амбър е Посветена, а не вещица.
— Отговори на въпроса ми.
— Да. Каквото мога да сторя за Амбър, ще го сторя.
— Тогава стой тук и говори вместо „оръжието“, което е прекалено упорито, за да говори само.
— Ах, значи все пак я цениш.
— Повече от камата си и по-малко от меча — заяви Дънкан.
— Да можеше да те види Ерик.
— Защо?
— Той мислеше, че чувствата ти към Амбър ще бъдат по-силни от гордостта ти. Бих искала да му покажа колко е грешил — хапливо каза Касандра. — Жалко, че не той понася болката от грешката си.
Преди Дънкан да успее да каже нещо, в салона влязоха Саймън и Доминик. Погледите и на двамата се спряха първо на Касандра, после на Дънкан и накрая — на недокоснатата вечеря, сервирана на една маса до огнището.
— Нося ти новина, която ще подобри апетита ти — каза Доминик.
— Каква? — попита Дънкан, като обърна гръб на Касандра.
— Свен ме увери, че хората от крепостта изявяват пълна готовност да те приемат за свой господар.
Дънкан се усмихна и се извърна към възрастната жена.
— Разочарована ли си? — предизвикателно попита той.
— Само от отношението ти към твоята съпруга.
— Значи скоро няма да има за какво да се тревожиш — каза Саймън. — Бракът ще бъде анулиран.
И Дънкан, и Касандра се обърнаха слисано към него.
— Бракът им е истински — каза Касандра. — Питай Дънкан дали не е познат плътски своята съпруга!
— Това е без значение — намеси се Доминик. — Бракът е сключен чрез измама. Никой епископ няма да го подкрепи.
— Особено ако получи в знак на почит и признателност нова църква или манастир — ехидно добави Саймън.
— Вие разменихте свещени клетви — обърна се към Дънкан Касандра. — Нима ще престъпиш думата, която си дал?
— Клетви… — Устните на Дънкан се сгърчиха от болка или гняв. Или и от двете. — Не, аз няма да престъпя думата си.
Касандра затвори очи с нескрито облекчение.
— Ще изпълня истинската клетва, която дадох, когато съзнанието ми си беше на мястото — каза той. — Ще се оженя за лейди Ариана Дегер.
— Ами Амбър? — попита Касандра.
Дънкан се обърна към Доминик, без да й отговори.
— Изпратете да доведат годеницата ми — каза рязко той. — Сватбата ще се състои веднага, щом получа съгласието на църквата.
— Ами Амбър? — повтори настойчиво Касандра.
Дънкан се изправи и излезе от салона, без да погледне никого.
— Ами Амбър! — извика Касандра.
Викът й отекна в салона и настигна Дънкан и след като ехото заглъхна, той продължаваше да чува думите, крещящи в черната тишина на съзнанието му. Ами Амбър?
Ами твоята свещена клетва? Амбър. Свещена.
Амбър. Амбър. Амбър…
Където и да отидеше, не намираше покой. Този вик бе част от него, вкоренен бе в душата му дълбоко като болката от спомените. Спомените, които го нападаха отново и отново. Спомените, които го измъчваха с гласа на Амбър, със собствения му глас.
- С теб наистина съм в безопасност.
- Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.
Споменът бе твърде тъжен, твърде болезнен. Дънкан го пропъди, погреба го сред хилядите мрачни сенки, където самият той вече не можеше да се скрие.