Но това не беше достатъчно.
Искаше телата им да не се разделят никога, искаше огънят да гори завинаги, искаше…
Амбър.
Той впи устни в нейните и започна да се движи отново в яростен ритъм, за да се слее с нея по единствения начин, който можеше да си позволи, за да гори заедно с нея на кладата на своето безумно желание.
Накрая, останали без сили, двамата заспаха сред пепелта на споделената си страст.
Кошмарите им също бяха споделени — хиляди студени, мрачни сенки на измама и предателство, клетви, които не можеха да бъдат спазени без да се престъпят други клетви, гняв срещу стореното, което не можеше да се върне назад, отчаян копнеж по всичко онова, което бе вече невъзможно…
Амбър бавно се отдръпна от спящия си съпруг и се взря в тъмнината с невиждащи очи. Беше изпила горчивата чаша до дъно.
Най-после бе проумяла докрай какво е причинила на своя тъмен воин и на себе си.
Друидския вълк наистина беше прозрял в душата на Дънкан. Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, Дънкан бе човек, който държи на думата си.
А думата му бе дадена на Доминик льо Сабр.
Сега вече Амбър знаеше какво означава това.
Но бе твърде късно.
Ако Дънкан си позволи да ме обича, не ще може да се съгласи бракът ни да бъде анулиран. Това би означавало да обърне гръб на честта си и на Доминик льо Сабр.
Дънкан от Максуел, Клетвопреапъпника.
Ако обърне гръб на своята чест, той ще намрази себе си.
И мен.
20
Дванадесет дни по-късно Касандра влезе в разкошната стая, която служеше за затвор на Амбър.
Амбър вдигна поглед от ръкописа, който се опитваше да разчете, но не успяваше. В ума и имаше едно-единствено нещо.
Дънкан.
— Ариана е тук — каза без предисловия Касандра. — Дънкан иска да слезеш в салона.
За миг Амбър се вцепени като смъртник. После въздъхна дълбоко, беззвучно и обгърна стаята с очи, които виждаха само сенки — хиляди мрачни сенки.
— Саймън доведе и един нормански свещеник заедно с норманската наследница — продължи Касандра. — Няма съмнение, че бракът ви ще бъде анулиран.
Амбър не реагира.
— Какво ще правиш? — попита Касандра.
— Каквото трябва.
— Все още ли се надяваш, че Дънкан ще си позволи да те обича?
— Не.
Ала блясъкът в очите на Амбър казваше „да“.
— Той все още ли идва при теб в най-тъмните часове на нощта, когато вече не може да сдържа жаждата си? — попита Касандра.
— Да.
— А когато я утоли?
— Тогава идва гневът — срещу него самия, срещу мен, срещу клетвите, които впримчиха и двама ни в своя капан. Тогава той вече не ме докосва. Прекалено болезнено е.
— Значи изпитва поне малко нежност към теб.
Усмивката на Амбър бе по-ужасяваща от болезнен писък.
— Да — прошепна тя. — Той не знае това, но моята болка също е голяма.
— Ти се надяваш, че един ден той ще те обикне.
Дългите ресници се спуснаха, скривайки очите на Амбър.
— При всяко ново докосване — прошепна тя — чувствам все повече страдание под страстта, все по-дълбок мрак. Щом има толкова силни чувства, сигурно има и надежда…
— Значи докато имаш надежда, ще останеш — каза Касандра. — А после — попита възрастната жена. — Какво ще правиш, когато надеждата угасне и останат само хилядите мрачни сенки?
Отговор не последва.
— Може ли да видя медальона ти? — помоли Касандра.
Амбър се сепна. След миг колебание тя пъхна ръка в деколтето си — прозрачен, златист, искрящ и все така красив, кехлибарът се бе променил едва забележимо и това можеха да съзрат само Посветени. Като от мрак връз светлината.
Касандра докосна медальона с пръст, който едва доловимо трепна въпреки усилията й да скрие скръбта, кипяща под спокойната й външност.
— Ти знаеш, че Дънкан те погубва — каза тя. Изцеждаш се капка но капка — прошепна Касандра — В теб не ще остане никаква светлина, никакъв живот. Само мрак.
Амбър отново не каза нищо.
— Това погубва и Дънкан — рязко каза Касандра.
Едва тогава от гърдите на Амбър се изтръгна вик на протест, обявявайки същият гняв, който изгаряше Дънкан. Защото двамата бяха впримчени в една и съща клопка, и всеки нов ден прибавяше нова сянка към мрака, който ги обгръщаше. Ден след ден докато накрая не остане никаква светлина, никакъв живот.
— Той не бива да анулира брака — възкликна гневно Касандра Никога не съм пожелавала някому да умре, но сега искам тази на норманската вещица, която…