— Ти ме научи, че човек трябва да прави сам своя избор и да живее с него.
— Така бе — съгласи се тя. — Все едно, ако я нямаше тази наследница!
— Тогава щеше да има друга. Не можем до безкрай да избиваме злочести девици, нали?
Смехът на Касандра бе тъжен като очите й.
— Не можем — съгласи се тя. — Много богати наследници ще трябва да бъдат избити, преди твоят твърдоглав лорд да проумее какво богатство държи в собствените си ръце.
Без да се докосват, но близки във всяко друго отношение, Посветената и нейната дъщеря слязоха в залата, огряна едновременно от огъня в огнището, запалените факли и мъгливата дневна светлина, която се процеждаше през високите, тесни прозорци.
Дънкан седеше на дъбовия си стол. Саймън режеше с камата си един къс месо и редеше тънките парченца в сребърна чиния.
В първия момент Амбър реши, че в залата няма никого друг. Едва когато Дънкан заговори, тя осъзна, че Саймън реже месото не за себе си, а за другиго.
— Лейди Ариана — каза Дънкан, като се изправи, — бих искал да ти представя моето „оръжие“, вещицата Амбър.
Една жена, облечена в черна рокля, се обърна към вратата. В ръцете й имаше малка арфа.
Първоначално Амбър помисли, че Ариана носи шал от тъмна, лъскава коприна, прорязана от сребърни и виолетови нишки. После осъзна, че това е косата й, сплетена в гъсти плитки и навита около главата. Сребърни накити сияеха сред черните като нощ кичури, аметисти проблясваха загадъчно и при най-малкото й движение.
— Върви при нея, Амбър — нареди Дънкан.
За миг Амбър остана неподвижна, неспособна да се застави да помръдне. Сетне нозете й се подчиниха на заповедта, дадена по-скоро от разума, отколкото от сърцето й.
— Лейди Ариана — каза тя, като пристъпи към норманката и й кимна.
Любопитство оживи за миг очите, които имаха наситения виолетов цвят на камъните, вплетени в косата на Ариана. После гъстите й черни мигли се спуснаха и ги скриха.
А когато се вдигнаха отново, леко открехнатата врата бе вече затворена. Нямаше нито любопитство, нито каквото и да било друго чувство. Очите на норманката бяха студени и далечни като аметистите в косите й.
— За мен е удоволствие — каза тя.
Гласът й бе хладен, говорът — с нормандски акцент. Не протегна ръка, не направи и никакъв друг опит да докосне Амбър за поздрав.
Амбър подозираше, че причината е по-скоро в сдържаната природа на самата Ариана, отколкото в това, че е била предупредена да не я докосва.
— Дълъг път сте изминала — каза тя.
— Робът отива там, където му наредят — сви рамене Ариана и остави арфата си.
Ледени пръсти се плъзнаха по гръбнака на Амбър. Очевидно бе, че Ариана желае предстоящата женитба с Дънкан не повече от самата нея.
— Сега разбираш защо те повиках — каза язвително Дънкан. — „Възторгът“ на моята годеница от сватбата ни ми напомня, че баща й счита саксонците за свои врагове. Бог — или по-скоро дявол — знае какво мисли барон Дегер за шотландците.
Ариана нито помръдна, нито отговори. Единственото живо нещо върху бледото й, съвършено лице, бяха очите, но и те бяха живи колкото са живи скъпоценните камъни — по-скоро отразяваха светлината, вместо да блестят със своя собствена.
— Напомня ми и за сватбата на Доминик — добави Дънкан.
С едно-единствено сръчно движение Саймън отряза ново парче от печения бут.
— Да — каза той. — Джон даде ръката на дъщеря си за отмъщение, а не за истински междуплеменен съюз.
— Точно така — кимна Дънкан. — Нямам желание да се окажа обвързан с жена, която не може да ми даде наследници.
Амбър долови невидимото трепване на норманката, която инак продължаваше да седи напълно неподвижна сред царствения разкош на скъпите си черни дрехи и необикновените скъпоценности.
Касандра също го долови и в погледа й за пръв път блесна интерес към Ариана.
Саймън постави един поднос с месо, сирене и плодове пред годеницата на Дънкан. Когато ръката му докосна ръкава й, Ариана се сепна и го погледна. Аметистовите й очи блестяха диво като очи на хванато в капан животно.
— Ейл? — спокойно попита той.
— Не, благодаря.
Пренебрегвайки отказа й, Саймън сложи пред нея кана пенлив ейл.
— Прекалено си крехка — каза грубо той. — Яж.
Сетне отстъпи назад. От устните на Ариана се отрони трепереща въздишка. Когато посегна да си вземе късче месо, ръката й също трепереше.
Саймън я наблюдаваше безстрастно как сдъвква, преглъща и посяга за парче сирене. Щом видя, че ще изяде и него, той се обърна към Дънкан.
— Лейди Ариана се нуждае от почивка. Препускахме без отдих по цял ден, а и нощем не беше по-добре. От Карлайл до тук няма ни едно местенце, където човек да се подслони от бурите.