— Едно нежно, слънчево момиче изтръгна душата на Дънкан от мрака — каза Ерик.
Ръката, стискаща бойния чук, трепна неспокойно и металните брънки на ризницата на Дънкан звъннаха застрашително.
— А после — продължи тихо, неумолимо Ерик — то даде на Дънкан собствената си душа, за да запълни празнотата в неговата. От благодарност за този безценен дар той иска да направи от момичето пачавра.
Металните брънки продължаваха да трептят като живи под напора на гнева, кипящ в гърдите на Дънкан.
Ерик улови студените пръсти, вкопчени в ръката му, целуна ги и отстъпи назад от Амбър. И едва сега се обърна с лице към Доминик льо Сабр и към блестящата сребърна тока, която придържаше наметалото му.
— Както виждаш, Друидски вълк — каза той, — кръвната връзка е налице.
— Да.
— Тогава ще позволиш ли на своя васал да се изправи срещу мен?
— Дънкан и аз сме равни. Той не е мой васал.
— Ах, значи и това е вярно. — Ерик се усмихна мрачно. — Ти наистина си забележителен тактик, Доминик льо Сабр.
— Ти също. Никой друг не би могъл да държи три обширни имения в Спорните земи само с шепа рицари и с репутацията си на магьосник — каза Доминик.
Ерик понечи да се обърне отново към Дънкан, но сухият глас на Доминик го спря.
— Склонността ти да проникваш в затворени крепости през тайни тунели несъмнено е полезна за тази репутация.
— Несъмнено — отвърна тихо Ерик.
— Но за в бъдеще няма да имаме подобни проблеми.
— Нима? Защо?
— Защото не прояви достатъчно хитрост да оставиш Дънкан да те предизвика на двубой. Считай се за мъртъв, Ерик, син на Робърт — каза Доминик и се обърна към Шотландския чук. — Доколкото до неотдавна ти бе мой васал — каза той, — аз те призовавам да избереш чука за оръжие на двубоя.
Касандра трепна като ударена с камшик.
Дънкан сведе поглед към оръжието, което трептеше на стоманената си верига, жадно за битка. Едва сега осъзнаваше, че чукът е в ръката му.
— Ерик е непобедим с меч в ръка — продължи Доминик, — ала не се слави като особено ловък с чука. А ти ми трябваш жив.
Дънкан го погледна изненадано.
— Ако Стоун Ринг не е в твои ръце — простичко обясни Доминик, — шансовете Блакторн да оцелее биха били нищожни. Направи тази услуга на човека, който доскоро бе твой господар.
Дънкан погледна чука, който бе сякаш продължение на собствената му ръка.
После погледна Амбър.
Очите й бяха разтворени широко, ръцете й — притиснати към устните, като че ли за да заглушат писък. Който и да спечелеше предстоящия двубой, тя щеше да загуби.
Дънкан знаеше това не по-зле от нея.
— Докато размишляваш дали да изпълниш молбата ми — добави Доминик, — спомни си, че Ерик е великият лорд, според който един незаконороден син има толкова малко достойнство, че му е все едно дали ще стане клетвопрестъпник.
Металните брънки звъннаха отново, разлюляни от яростното трепване на ръката, която стискаше чука. Звънът отекна в салона, в който се бе възцарила пълна тишина.
— Така да бъде — каза накрая Дънкан. — Ще се бия с чука.
Амбър затвори очи.
Ерик кимна. Не беше изненадан.
— Нареди да ми донесат един чук от оръжейницата — каза той.
— Както желаеш — небрежно заяви Дънкан. — Но ако предпочиташ да се биеш с меч и кама, аз нямам нищо против.
Отвъд стената долетя пронизителен вълчи вой, издаващ задоволството на Ерик.
— Меч и кама — кратко каза той.
Дънкан се усмихна зловещо.
— Саймън — обърна се към него той, — донеси щитове. Саймън излезе от салона без да каже и дума. Върна се бързо, носейки два дълги, сълзовидни щита, украсени с гербове. На единия бе Друидският вълк, очертан с черно на сребърен фон. На другия имаше сребърна вълча глава на черен фон.
Два вълка — дебнещи, хищни.
Докато капеланът на крепостта изповядваше двамата мъже, Касандра отиде до Амбър.
— Иска ми се аз да бях на твое място — тихо промълви тя, — да живея в твоята кожа, да изпитвам твоите чувства, да изплача сълзите ти, да извикам виковете ти, да понасям болката ти…
— Ти не си виновна за това, което става — каза Амбър. — Нито за смъртта, която лети насам като черна, пълноводна река.
Гласът й накара дори сдържаната Посветена да трепне. Тя сплете пръсти под прикритието на дългите си ръкави, дирейки утеха в своето Познание.
Когато капеланът беше готов, Доминик се приближи до Дънкан и Ерик.
— Ти отправи предизвикателството, Ерик, син на Робърт — каза той. — Готов ли си да пожалиш своя противник?
— Не.
— Така да бъде. Без милост. За никого.
И Глендуидския вълк отстъпи назад толкова рязко, че черните дипли на наметалото му се разлюляха.
— Започвайте! — извика той.