Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.
Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.
Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.
Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.
Амбър се усмихна, целуна го по рамото и отново се плъзна като огън надолу по тялото му.
И като огън го запали.
Скоро Дънкан гореше още по-силно от преди, обзет от още по-мощна възбуда, треперещ от усилието да сдържа отчаяното си желание. Когато бе вече само на един дъх от екстаза, Амбър отново спря и отново го успокои.
А после отново го възпламени с ласките си.
— Стигни до края — процеди през зъби той. — Ще полудея!
— Скоро — измърмори тя.
— Скоро ще съм полудял!
Тя се засмя и прокара нокти по стегнатите му бедра. Сетне продължи да го гали, да го възбужда все повече и повече. Винаги обаче усещаше кога е стигнал до ръба и в последния миг го връщаше обратно.
Гореща пот изби по слабините на Дънкан. Амбър опита вкуса й, хареса го и опита другаде по тялото му. Навсякъде вкусът бе прекрасен.
В жилите на Дънкан потече не кръв, а огън, който го изгаряше до мозъка на костите. Никога не бе виждал Амбър толкова пламенна, страстна, съблазняваща. Тя го желаеше и бе твърдо решена да го има. Целия.
— Освободи ме от обещанието — каза той с прегракнал глас.
Смехът й го обля с топлина.
— Още не.
— Това е лудост. Аз трябва да те докосвам!
— Как?
Топъл, приглушен, натежал от желание, гласът на Амбър накара тялото му да потрепери в прилив на неудържим копнеж.
Внезапно тя се надигна, разкрачи се над слабините му и Дънкан почувства как се разтваря, за да го посрещне — гореща, влажна, тръпнеща. Уханието й завъртя главата му.
Но Амбър стоеше, без да помръдне, извисена над него, докосвайки почти неосезаемо плътта, която вече бе измъчила до краен предел.
— Свършвай — дрезгаво каза той. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото те желая аз. Усещам го.
— Винаги ще бъде така. До последния ми дъх.
— Тогава ми позволи да сложа край на това мъчение!
— Това, което ме е хванало за бедрото и ме дърпа надолу, не може да е твоята ръка, нали? — попита Амбър.
Дънкан изруга яростно и отдръпна ръка.
— Без да искам — каза той.
— Знам. Почувствах изненадата ти.
— Никакви тайни ли нямам от теб? — гневно попита Дънкан.
— Имаш много. Но само една от тях има значение.
— Коя е тя?
— Твоята душа, тъмен воине. Тя е заключена за мен.
— Твоята за мен също.
— Не — прошепна Амбър. — Тази нощ аз ти я давам, дъх по дъх.
Дънкан искаше да отговори, но думите бяха погълнати от дрезгавия вик, който се изтръгна от гърдите му, когато Амбър се плъзна върху него, поемайки го цял в себе си с едно бавно, галещо движение.
Екстазът изригна в нея още по средата му. Конвулсиите на плътта й и треперещите й викове скъсаха и последната нишка, на която се държеше способността му да се владее. В мига, в който проникна до дъното на пламтящите й глъбини, той се вля в нея като огромна, пулсираща вълна, която го разтърси цял.
А после всичко започна отначало.
Играта и съблазняването, интимните милувки и сладкото мъчение. Прошепнатите думи и докосванията, които го караха да тръпне от удоволствие. Неочакваните целувки и нежните ухапвания, едновременно жилещи и галещи.
Докато свещите догаряха и огънят гаснеше, Амбър пламтеше все по-ярко, изливаше страстта си, себе си в Дънкан, който също пламтеше заедно с нея, също се изливаше в нея и усещаше как бива поглъщан със същата жажда, с която я поглъщаше сам той.
Една прошепната молба, едно опростено обещание — и ръцете на Дънкан най-после бяха свободни да докосват, устните му — да целуват, тялото му — да потъва дълбоко в огнените бездни на горящата Амбър. Тя пиеше страстта му и му я връщаше удвоена, издигаше и двама им все по-нагоре и по-нагоре във висините на екстаза, описвайки с езика на тялото една любов, която не можеше да бъде описана с думи, един копнеж, който не можеше да изрече на глас.
— Позволи ми да вляза в теб — така, както ти влезе в мен.
„Тогаз живот честит може да разцъфти.“
Когато накрая и в двама им не остана нищо неизгоряло, нищо неизпепелено, те за един миг се спуснаха от трескавите висини на екстаза в спокойните дълбини на съня. Но и сега Амбър се притискаше отчаяно към Дънкан в стремеж да сподели с него и своите сънища така, както бе споделила всичко друго от себе си.