И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.
3
Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.
— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.
Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.
Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.
Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.
Но кучето продължаваше да се приближава.
— Ерик — извика Амбър, — спри го!
— Нека се научи.
— Но…
Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.
Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.
В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.
Соколът прибра крилете си и притихна.
Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.
— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.
— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.
Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.
— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.
— По-добре от твоята хрътка.
— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.
— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.
— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.
Амбър ококори очи.
— Нима? Откога, милорд?
Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.
— Той се пробуди — каза тя.
Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.
— Как се казва? — попита той.
— Не си спомня.
— Какво?
— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.
— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…
— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.
— Да не е омагьосан?
Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:
— Не открих нищо подобно.
— Какво друго почувства?
— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.
Ерик вдигна вежди.
— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.
Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.
— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.
— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.
— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!
Ерик се усмихна.
— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.
Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.
— Какво друго? — попита той.
Веселието й се стопи.
— Нищо.
— Какво?
— Нищо.
Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.
— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.
— Не си спомня.
— Накъде се е запътил?
— Не знае.
— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?