— Не знае.
— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?
— Не! Просто не помни нищо.
— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?
Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.
— Какво почувства?
— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…
— Като мълния?
— Би могло да се каже — каза тя.
Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.
— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.
— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.
— Това укор ли е?
Амбър въздъхна.
— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.
— Да. Виждам това по сенките под очите ти.
Тя се усмихна отпаднало.
— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?
Точно от този въпрос се бе страхувала.
— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?
— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.
Ерик изръмжа.
— Но?
— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.
— Ако си възвърне паметта…
Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.
— Ще си я възвърне ли? — попита той.
— Не знам.
— Помъчи се да отгатнеш.
Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…
Това щеше да я съсипе.
Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.
Това щеше да го съсипе.
Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.
— Аз… — Гласът й се прекърши.
— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.
— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.
Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.
— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.
— Не.
— Защо?
— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.
Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.
— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.
— Какво от това?
— Може да се окаже опасен.
— Щом такава е божията воля…
Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.
— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.
Амбър рязко вдигна глава.
— Както желаете, господарю.
— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.
— Той има име.
— Ти ми каза, че не си спомня името си.
— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.
— Какво име?
— Дънкан.
Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.
— Защо точно Дънкан?
— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.
— Дънкан — каза с равен глас Ерик.
В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.
Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.
Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.