— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.
Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.
— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.
Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.
— Слушам, господарю.
Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.
— Имаш ли още от пушения елен?
Амбър кимна.
— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.
— Ти винаги си гладен.
Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.
Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.
С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.
— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.
Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.
Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.
Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.
Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.
— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.
Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.
Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.
Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.
Всичко е в предсказанието.
Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.
Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.
Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.
Той е забранен за мен.
Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.
Недокоснато.
И предсказанието няма да се сбъдне.
Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.
Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.
Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.
Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.
Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!