Божичко, но защо е толкова прекрасно?
Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.
Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.
Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.
Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.
Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.
Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.
Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.
Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.
— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.
— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.
Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.
— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.
— Много. А за теб?
— Аз не ходих на лов.
— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.
Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.
— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.
— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?
Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.
— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.
— На какъв език?
— На нашия.
— С акцент?
— Без.
— Продължавай.
Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.
— Попита дали е пленен — каза тя.
— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.
— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.
— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.
Амбър не каза нищо повече.
— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.
— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.
— Защо си толкова сдържана?
— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?
Касандра въздъхна и й протегна ръка.
— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.
Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.
С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.
— Касандра? — прошепна тя. — Защо?
— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.
Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.
— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.
Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.
Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.
А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.
Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.
— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.
Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.
— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.