— Продължавай — каза той.
— Дай му време да оздравее. Ако паметта му не се върне, той ще ти даде обет за вярност и подчинение.
— Значи според теб той е саксонски или шотладски свободен рицар, който си търси могъщ господар?
— Доста такива рицари се присъединяват към теб.
— Така е — измърмори Ерик.
Касандра понечи отново да се възпротиви, но той я изпревари и се обърна към Амбър.
— Ще ти дам две седмици, докато проуча миналото на непознатия. Но само ако ми отговориш на един въпрос.
Амбър зачака въпроса със затаен дъх.
— Защо толкова се безпокоиш за съдбата на мъжа, когото си нарекла Дънкан? — попита Ерик.
Гласът му бе спокоен, но в очите му имаше опасен блясък.
— Когато докоснах Дънкан… — Думите замряха в гърлото й.
Ерик мълчеше и чакаше.
Под прикритието на дългите свободни ръкави Амбър стисна юмруци. Опитваше се да намери начин да му обясни, че според нея в ръцете му е попаднал един от най-добрите воини, раждани някога.
— Дънкан няма спомени — каза бавно тя, — ала съм готова да се закълна, че с меч в ръка той е един от най-великите воини в света — Достоен да се мери дори с теб, Ерик, когото хората наричат не само Магьосника, но и Непобедения.
Касандра и Ерик се спогледаха многозначително.
— С Дънкан на своя страна ти би могъл да отстояваш властта си над земите на лорд Робърт дори ако викингите, норманците и братовчедите ти се съюзят срещу теб — заяви уверено Амбър.
— Може би — каза Ерик. — Но се боя, че твоят велик тъмен воин е от хората на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук.
— Може и да си прав. Но не и ако паметта на Дънкан не се върне. — Амбър си пое дълбоко дъх. — Тогава той ще бъде твой.
Възцари се тишина, в която Касандра и Ерик обмисляха внимателно предложението й.
— Колко си безжалостна, малката ми — каза накрая Ерик като се ухили. — От теб би излязъл чудесен ловджийски сокол.
И той се засмя.
Касандра обаче не се засмя.
— Сигурна ли си, че Дънкан няма да си върне паметта?
— Не — отвърна Амбър.
— А ако си я върне?
— Ще разберем дали е приятел или враг. Ако се окаже приятел, Ерик ще разполага с безценен съюзник. Струва си да се рискува, нали?
— А ако се окаже враг? — попита Ерик.
— Поне няма да ти тежи на съвестта, че си постъпил като страхливец, убивайки един беззащитен човек, поразен от мълния.
Ерик се обърна към Касандра.
— Мадам?
— Това не ми харесва.
— Защо?
— Предсказанието — лаконично отговори тя.
— Ти какво би ме посъветвала да направя? — попита той.
— Да отнесеш непознатия в гората и да го оставиш някъде гол, както си го открил, за да намери сам пътя си.
— Не! — възкликна Амбър, преди да успее да се сдържи.
— Защо? — попита Касандра.
— Той е мой.
Яростта в тихия й глас сепна останалите. Ерик извърна очи към Касандра. Тя гледаше Амбър така, сякаш я виждаше за пръв път.
— Кажи ми нещо — предпазливо каза възрастната жена. — Какво почувства, когато го докосна за пръв път?
— Изгрев — прошепна Амбър.
— Какво?
— Беше като изгрев след безкрайно дълга нощ.
Касандра затвори очи и се прекръсти.
— Ще се допитам до моите рунически плочки — каза тя.
Амбър въздъхна облекчено и погледна с надежда Ерик.
— Ще чакам две седмици и нито миг повече — заяви той. — Ако дотогава се разкрие, че твоят Дънкан е неприятел…
— Да? — прошепна тя.
Ерик сви рамене.
— Ще постъпя така, както бих постъпил с всеки разбойник, който се навърта край моите крепости. Ще го обеся на първото дърво.
4
Дънкан се извърна, привлечен от неочаквания, тих звук. При това движение новата долна туника се уви около тялото му и очерта мускулестите му контури в бял лен, примесен с тъмни сенки. Още докато се обръщаше, дясната му ръка се стрелна към левия хълбок и пръстите му се свиха, търсейки дръжката на липсващия меч.
Когато на прага на къщата се появи Амбър, ръката му се отпусна.
— Движиш се тихо като пеперуда — каза той.
— Денят е ужасен за пеперуди. Вали като из ведро.
Амбър изтръска водата от мантията си, свали я и я окачи да съхне на една закачалка. Отдолу имаше друга мантия, която тя бе преметнала през лакът, за да я запази суха. Когато се обърна отново към Дънкан, той вече обличаше горна туника. Ръбовете на скъпата зелена вълна бяха извезани със златни, червени панделки.
— Изглеждаш като тан — каза възхитено Амбър.
— Тановете имат мечове.
Тя се усмихна, въпреки страха, който не напускаше сърцето й, откакто бе говорила с Ерик преди четири дни. С всеки изминал ден Дънкан все по-недвусмислено доказваше воинското си минало, особено когато биваше изненадан.