И всеки изминал ден добавяше нова капка в морето на страха, растящ в гърдите на Амбър. Не смееше дори да си помисли какво ще стори Ерик, ако се окаже, че Дънкан е самият Шотландски дук, а не просто храбър рицар, дирещ достоен господар, комуто да служи.
„Ако се окаже неприятел… ще го обеся на първото дърво.“
— Тази туника по-удобна ли е от предишната? — попита тя с напрегнат глас.
Дънкан разпери ръце и раздвижи рамене, за да провери широчината на дрехата. И тази беше стегната, но много по-малко от първата туника, донесена му от Амбър — през нея едва бе успял да провре главата си, да не говорим, че изобщо не побра широката му гръд и здравите рамене.
— Доста по-удобна — отговори той. — Макар че при един бой едва ли ще остане здрава.
— Тук си сред приятели — бързо каза тя. — Няма нужда да се биеш.
За миг Дънкан остана безмълвен. Сетне се намръщи, сякаш търсеше в паметта си бързо отлетял спомен.
— Надявам се да си права. Само че продължавам да чувствам, че…
Амбър го гледаше напрегнато. Сърцето й се беше качило в гърлото.
Дънкан изруга полугласно и се отказа да рови в сенките на спомените си, които го предизвикваха и му се присмиваха, побягвайки още в мига, когато посегнеше към тях.
— Нещо не е наред — каза ядосано той. — Аз не съм на мястото си. Уверен съм в това, както съм уверен, че дишам.
— Минаха само няколко дни, откакто се свести. Трябва ти време, за да оздравееш.
— Време. Време! По дяволите, нямам време да се мотая като валет, който чака господаря му да се пробуди след разгулна нощ. Трябва…
Гласът му секна като отсечен с меч. Не знаеше какво „трябва“ да направи.
Лисица да гризеше вътрешностите му, нямаше да се чувства толкова зле.
Той удари с юмрук в дланта си и обърна гръб на Амбър. Не каза нищо повече, но яростта струеше от него като топлина от запален огън.
Когато Амбър се приближи и застана зад него, свежият й аромат накара ноздрите му да потрепнат.
— Успокой се, Дънкан.
Една топла, нежна ръка погали стиснатия му юмрук. Дънкан трепна изненадано. Откакто бе откраднал от нея онази единствена целувка, Амбър много внимаваше да не го докосва. Точно както самият той внимаваше да не я докосва повече.
Казваше си, че е толкова предпазлив, защото няма как да разбере каква му е била Амбър в миналото, нито каква ще му бъде за в бъдеще. Напълно бе възможно дори да са били любовници, които дългът към различни господари е принудил да се разделят.
Но в мига, в който почувства сладостта на мимолетната й ласка, той разбра истинската причина, поради която не я бе докосвал. Никоя друга жена не беше извиквала у него такъв вопъл от страст и копнеж.
Страстта Дънкан можеше да разбере — беше здрав мъж, а до него имаше младо момиче, което само с аромата си караше кръвта му да кипи. Но огненият копнеж да я прегърне и да бъде прегърнат от нея бе за него съвсем нов и неочакван — досущ като загубата на паметта.
Изненадата, с която неизменно посрещаше силата на реакцията си спрямо Амбър, го увери със сигурност, че подобна страст не е изпитвал към никоя друга жена. Точно както начинът, по който постоянно посягаше за меча си, го караше да вярва, че е носил меч в своето незапомнено минало.
— Дънкан… — прошепна Амбър.
— Дънкан — горчиво повтори той. — Тъмен воин, така ли? Но до бедрото ми няма меч, нямам за другар студената му тежест.
— Ерик…
— Да — прекъсна я Дънкан. — Всемогъщият Ерик, който те закриля. Великият тан, който обяви, че в продължение на две седмици ще трябва да ходя невъоръжен. При все това валетът му не се отделя на повече от един хвърлей място от мен.
— Егберт Мързеливия? — възкликна Амбър. — Още ли е тук?
— Дреме под навеса. На пернатите никак не им се нрави, че трябва да делят курника с него.
— Обърни се към мен — промени темата тя. — Нека се погрижа за външния ти вид.
Дънкан бавно се подчини.
Амбър стегна няколко хлабави върви, приглади една стърчаща гънка на туниката и му подаде красивото индигово наметало, което беше донесла в дъжда от крепостта Стоун Ринг.
— За теб е — каза тя.
Дънкан сведе поглед към златистите очи, които бяха вперени в него с нескрито желание да му помогнат.
— Твърде добра си с един мъж без име, без минало и без бъдеще — каза замислено той.
— Вече неведнъж и дваж говорихме за това, и все напразно. Освен ако… не си си спомнил нещо повече?
— Не, поне не това, което имаш предвид. Никакви имена. Никакви лица. Никакви събития. Никакви клетви. И все пак чувствам… чувствам, че ме очаква нещо едновременно велико и опасно, нещо, което е току пред мен, но постоянно ми убягва.