— Няма за какво — отговори Амбър. — По-добре твоята плът, отколкото плътта на този непознат.
Въпреки уверенията й, Ерик не отделяше очи от нея. Искаше да бъде напълно сигурен, че е искрена и че смущението й е било наистина мимолетно.
— Не мога да си обясня защо твоят допир не ми причинява болка — добави кисело тя. — Бог е свидетел, че сърцето ти не е толкова чисто, колкото би трябвало.
Усмивката, която сгърчи устните на Ерик, отлетя бързо като смута, обзел за миг Амбър.
— За теб, Амбър Недокосваната — каза той, — сърцето ми е чисто като още ненавалял сняг.
Тя се засмя тихичко.
— Може би това е наследство от уроците, които Касандра ни преподаваше като деца.
— Да. Може би — усмихна се някак тъжно Ерик. Сетне се приведе и загърна неподвижното тяло на непознатия с кожата.
Амбър припряно наметна една пелерина на раменете си и разбърка огъня, запален в средата на стаята. Скоро веселите пламъци заподскачаха, затоплиха помещението и обляха като слънчева светлина дългите й златни плитки.
— А къде са другарите му? — попита тя, като свали едно гърненце от триножника над огъня.
— Пръснали са се във всички посоки, конете им също. — Този път усмивката на Ерик беше жестока. — Древният Каменен пръстен не обича норманците.
— Кога е станало това?
— Не знам. Следите бяха дълбоки, но почти заличени от дъжда. А от дъба, ударен от гръм, бяха останали само черният ствол и шепа угаснали въглени.
— Пренеси го по-близо до огъня — каза Амбър. — Сигурно е ужасно премръзнал.
Ерик вдигна едрия мъж с неподозирана лекота. Танцуващата светлина на пламъците озари златистата му коса и брада.
Косата на непознатия обаче си оставаше черна като нощ. Лицето му бе гладко избръснато, като се изключат мустаците, които имаха същия тъмен цвят.
— Диша ли? — попита Амбър.
— Да.
— А сърцето му…
— Бие като сърце на боен жребец — довърши вместо нея Ерик.
Амбър въздъхна с облекчение. Странно защо изпитваше такава загриженост за съдбата на един непознат. Но я изпитваше.
— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.
— Не.
— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.
— И много по-лоша гадателка.
Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.
Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.
Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.
Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.
Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.
— Какво виждаш? — попита Ерик.
— Нищо.
Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.
— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…
— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…
Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.
— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.
Амбър сви рамене.
Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.
— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.
— Ти видя мястото, където го намерих.
— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.
— Той също.
Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.
И в хиляди мрачни сенки.
— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?
— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.