Амбър отново положи изящната си длан върху юмрука му. Но и този път не долови от миналото му да изникват спомени, не почувства сгъстяване на сенките, които се въртяха, избледняваха и се възраждаха с шеметна скорост, предизвикателни и натрапчиви. Всичко беше както преди.
Особено чувственият копнеж по нея, който пронизваше цялото му същество тъй дълбоко, както сенките от изгубената му памет.
Усещането за желанието, което изпитваше към нея, разпали в тялото й странна топлина. Имаше чувството, че дълбоко у нея тлее невидим огън, очакващ искрата на това желание, за да се разгори с буен пламък.
Каза си, че трябва да отмести ръка и никога повече да не се доближава до Дънкан, но ръката и остана неподвижна, допряна до неговата. Този допир й носеше някаква нежна, сладостна омая. И щастие, което би трябвало да я ужасява, но вместо това я примамваше все по-силно.
— Животът е едновременно велик и опасен — каза тя с тих глас.
— Нима? Не помня.
Едва сдържаните му чувства шибнаха Амбър като камшик — кипяща смесица от отчаяние, гняв и нетърпение.
С усилие на волята, което й причини истинска болка, тя овладя порива да вплете пръсти в косата му и да го притисне в прегръдките си, докато насладата от ласките й не надмогне всички други чувства. Не можеше обаче да си забрани да го докосва лекичко.
Съвсем лекичко.
Само да прокара върха на пръста си по сбраната в юмрука му сила.
— Толко зле ли се чувстваш тук? — прошепна тъжно тя.
Дънкан погледна сведената й глава и осъзна, че тя не е сторила нищо, с което да си заслужи гнева му, че тъкмо обратно — заслужава единствено благодарност. Юмрукът му бавно се разтвори. Ръката му също толкова бавно улови дясната й ръка. При допира тялото й потръпна едва доловимо.
— Не се страхувай, златна фейо. Няма да ти сторя зло.
— Знам.
Очите й отразяваха увереността, прозвучала в гласа й. Дънкан бе твърде доволен от доверието й в него, за да се сети да попита откъде е толкова сигурна. Вместо това поднесе ръката й към устните си.
Дъхът излетя от устните й със звук, който накара сърцето му да забие трескаво. Намерението му бе просто да целуне ръката й, но реакцията й беше неустоимо изкушение. Той обърна ръката й и я обгърна в дланта си, а устните му намериха пулса на китката й и го обходиха бавно.
Когато устните му се разтвориха и върхът на езика му се плъзна по тъничката синя вена, сърцето на Амбър запулсира под нежната му ласка. Желание разтърси тялото на Дънкан като гръм от невидима буря.
Но допирът му остана все така нежен. Прекрасно си спомняше как тя се бе отдръпнала при опита му за по-дръзка любовна игра.
— Дънкан — прошепна Амбър, — аз…
Гласът й заглъхна, прекъснат от чувственото потръпване на тялото й. Докосването до Дънкан, независимо от обстоятелствата, й доставяше невероятно, почти болезнено удоволствие. Да знае цялата мощ на страстта му по нея, и в същото време да бъде целувана толкова внимателно… Имаше чувството, че е обгърната от нежен, но всепоглъщащ огън.
Дънкан вдигна глава и се взря в премрежените златисти очи на момичето, което също като миналото му бе пълна тайна за него.
— Ти откликваш на ласките ми както соколът откликва на зова на своя господар — каза той с дълбок глас. — Гориш за мен и аз горя за теб. Били ли сме любовници в дните, които не помня?
Амбър възкликна тихичко, отдръпна ръката си и му обърна гръб.
— Никога не съм била твоя любовница — промълви тя едва чуто.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Но е вярно.
— По дяволите — изръмжа Дънкан. — Не мога да повярвам! Между нас има твърде силно привличане. Ти знаеш нещо за моето минало, което не ми казваш.
Тя поклати глава.
— Не ти вярвам — повтори той.
Амбър се обърна към него толкова рязко, че дрехите й се развяха.
— Както искаш — ядосано каза тя. — Преди да дойдеш в Спорните земи, ти си бил принц.
Дънкан остана толкова шокиран, че не можа да каже нищо.
— Бил си земевладелец — продължи Амбър.
— Какво искаш да…
— Бил си предател — безмилостно го прекъсна тя.
Слисан, Дънкан впери безмълвно поглед в нея.
— Бил си герой — не спираше Амбър. — Бил си рицар. Или валет. Или свещеник. Или лорд. Или…
— Достатъчно — прекъсна я гневно той.
— Е?
— Какво е?
— Кое от тези неща е вярно.
— Едно от тях може да си бил?
Амбър сви очи язвително и отвърна на Дънкан.
— Какво друго освен мазоли. Нито толкова дебела глава — въпреки, че от известно време насам те гледам дали наистина е така — каза през смях.
Въпреки че му беше сърдита тя също се усмихна.