Той изохка.
— Мога да кажа много неща, но не мога да кажа кой съм. Противното е, че единствено което искам да знам никой друг не може да знае освен теб.
Минаха няколко мига, без да проронят дума.
Тя се опита да се пребори с копнежа си, да прекърши волята си и жаждата си за него.
Погали лекичко гладко избръснатата буза на Дънкан.
Тя почувства тежката загуба, която не може да се види у него както тътенът от далечен гръм да се опише.
— Ти си мой — прошепна с болка Амбър. — Мой тъмен воине. — Погледна го с присвити, святкащи очи — опита да откриеш самия себе си ти носи само нови рани — каза тя. — Опитай се да привикнеш към живота, които имаш за момента.
— Как бих могъл? — възкликна дрезгаво Дънкан. — Ами живота, който съм оставил зад гърба си? Ами ако имам господар и трябва да изпълня клетвата си към него? Ами ако имам господар и земя.
Амбър усети тъмен кипеж. Съпруга и наследници които предизвикаха отклик у него.
Подкосиха й се краката. Мисълта, че Дънкан може да е обвързан чрез свещена клетва с друга жена, я прободе като остър нож. Не бе съзнавала силата на този копнеж това би могло да помете неизразимата увереност, в която се криеха всичките спомени на Дънкан. Дано паметта му да не се върне. Колкото повече си мисля повече се боя да си спомни.
Враг, не приятел.
Любим.
Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки. И трябва да остане обгърнат в мрачни сенки.
Или да умре.
Тази мисъл бе по-непоносима дори от мисълта за живия Дънкан, обвързан с друга жена.
Соколът размаха криле и веднага се стрелна към примамката, която Дънкан въртеше с плавни, мощни движения на ръката.
— Браво — възкликна Амбър, като плесна възбудено с ръце. — Сигурно навремето често си ловувал със соколи.
Въжето, на което бе окачена примамката, трепна лекичко, сетне поднови плавното си въртене.
Амбър тутакси съжали за думите си. През последните пет дни всячески бе отбягвала да говори за миналото на Дънкан. А паметта му още не се беше върнала, въпреки че днес бе вече деветият ден от пробуждането му.
След този единствен бърз поглед към Амбър Дънкан се съсредоточи изцяло върху примамката, зовяща хищната птица да се спусне от осеяните с облаци небеса. Малкият сокол внезапно се стрелна надолу, удари безпощадно примамката и кацна на земята до нея, за да се нахрани, разпервайки отбранително криле върху своята плячка.
Амбър побърза да призове птицата с къс истинско месо и с няколко пронизителни изсвирвания. Соколът изкрещя недоволно, но накрая се предаде и кацна на китката й.
— Не се мръщи, малка красавице — промърмори Амбър, като преметна каишките през ръкавицата си. — Ти се справи много добре.
— Толкова добре, че да заслужи един истински лов? — попита Дънкан.
Тя се усмихна.
— Изглеждаш жаден за лов — досущ като сокол.
— Наистина съм жаден за лов. Не съм свикнал да стоя затворен вкъщи единствено в компанията на една предпазлива девойка и на собствените си мисли… или на липсата на такива — добави той с ирония.
Амбър трепна.
Дънкан не проявяваше никакъв интерес към предписания от нея режим на почивка, хранене и отново почивка. Заваляха ли студените дъждове, не й бе трудно да го задържа в къщата, въпреки че и тогава той обикаляше неспирно напред назад като вълк в клетка. Ала днес, когато слънцето бе прогонило сребристите мъгли и къпеше земята в ярките си лъчи, това се беше оказало невъзможно.
— Страхувах се — каза тя.
— От какво? Не съм от лед, та да се стопя от слънцето.
— Страх ме беше от врагове.
— Кои са те? — наостри уши той.
— Спорните земи са… спорни. Обезземлени рицари, амбициозни извънбрачни деца, втори и трети синове, разбойници. Всички те бродят наоколо в търсене на плячка.
— Въпреки това отиде да ми донесеш дрехи от Стоун Ринг сама.
Амбър сви рамене.
— Не се боя за себе си. Мен никой не би ме докоснал.
Дънкан я изгледа скептично.
— Истина е — каза тя. — В Спорните земи се знае, че Ерик ще обеси всеки, който ме докосне.
— Аз те докоснах.
— Освен това ти непрекъснато се оплакваше, задето трябва да се увиваш в чаршафи като сарацините… — отбягна темата Амбър.
Дънкан изръмжа нещо на езика, който бе научил в Светите земи.
— Какво означава това? — полюбопитства тя.
— Не би искала да знаеш.
— О! — Амбър въздъхна. — Както и да е. Исках да съм сигурна, че си се излекувал напълно, преди да те пусна навън.
— Напълно? — саркастично попита той.
Тя не му остана длъжна.
— Почти. Ако трябваше да чакам и нравът ти да се подобри, щеше да излезеш оттук чак когато поема към оня свят.