Дънкан я стрелна със святкащите си лешникови очи, но бързо осъзна, че тя е права. Беше в лошо настроение още от сутринта, когато се бе събудил от напрегнатия си сън, пълен с тъмни сенки и чувствени видения.
— Извинявай — каза той. — Да загубиш паметта си само по себе си е достатъчно лошо. А това, че миналото ми застава на пътя на моето настояще и бъдеще, е вече ужасно. Не мога да понасям тази мисъл с усмивка.
— Тук имаш бъдеще, стига да го искаш.
— Бъдеще на земеделец или валет?
Амбър кимна.
— Много щедро от твоя страна — каза Дънкан.
— Не от моя. От страна на Ерик. Той е господар на Стоун Ринг.
Дънкан се намръщи. Още не беше виждат младия лорд, но се съмняваше, че ще се харесат. Привързаността на Амбър към Ерик никак не му се нравеше.
Грижите, които полагаше за нея Ерик го изпълваха с неприязън, но не можеше да стори нищо срещу това. Нито можеше да проумее защо се чувства така.
Трябва да сме били любовници. Или поне да сме искали да бъдем.
Той мълчеше и чакаше отклик на тази мисъл, опипвайки паметта си така, както езикът опипва болен зъб. Предпазливо. Неспирно.
Но не се случи нищо. Абсолютно нищо.
Никакво усещане, което да му подскаже дали това е вярно или невярно, правилно или погрешно — така, както се бе случило, щом забеляза липсата на меч до бедрото си или когато почувства с непоколебима увереност, че никога не е желал тъй силно друга жена.
— Дънкан? — меко промълви Амбър.
Дънкан се сепна и се откъсна от мислите си.
— Не мисля, че бих бил щастлив като земевделец или валет — каза бавно той.
— Тогава какво искаш?
— Това, което съм загубил — каквото и да е то.
— Тъмен воине… — прошепна тя. — Трябва да се освободиш от миналото си.
— Това би било равносилно на смърт.
Амбър се извърна тъжно настрана и закачули сокола. Птицата понесе това спокойно. Беше доволна, че са я пуснали да лети и да опита вкуса на кръв.
— Дори най-свирепият сокол приема качулката без протести — отбеляза Амбър.
— Защото знае, че рано или късно отново ще бъде свалена — отвърна Дънкан.
Тя се обърна и се отправи към птичарника, сгушен до една от стените на къщата. Валетът Егберт — по-скоро момче, отколкото мъж — се изправи бавно на крака, протегна се и й отвори вратата. Когато прибра сокола вътре, Амбър затвори вратата зад гърба си и даде знак на червенокосия младеж, че може да продължи да брои облаците по небето.
Веднага щом се увери, че двамата с Дънкан са далеч от очите на валета, тя се обърна към него и сложи ръка върху неговата.
— Ако не можеш да имаш миналото — попита тихо тя, — какво друто би искал най-много?
Отговорът дойде незабавно.
— Теб.
Амбър застина неподвижно. Радост и страх сграбчиха душата й, разтърсиха тялото й.
— Но това няма да стане — продължи с равен глас Дънкан. — Не мога да се обвържа с жена, след като не знам дали вече не съм обвързан с друга.
— Не мисля, че си обвързан с друга жена.
— Аз също. Но самият аз съм рожба на извънбрачна връзка — заяви той. — Затова няма да оставя нито незаконен син, когото да обрека на просия, нито незаконна дъщеря, която да стане наложница на някой благородник.
— Дънкан — прошепна Амбър, — откъде знаеш?
— Какво?
— Че си извънбрачно дете. Че някой от родителите ти е извършил изневяра.
Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. Той разтърси рязко глава, сякаш някой го беше ударил, и изпъшка:
— Не знам. Не знам!
Но знаеше. Само за един миг, но бе знаел. Амбър бе почувствала това със същата яснота, с която чувстваше топлината на тялото му.
За един миг сенките бяха загубили част от силата си. Няколко ярки звезди бяха пробляснали в черната нощ, която забулваше миналото на Дънкан.
— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.
— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.
Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.
Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.
— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.
— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.