— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.
— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?
— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.
— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.
— Но…
Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.
— Желанието е път, който двамата с теб сме изминавали не веднъж и дваж — каза Дънкан с усмивка, като се наведе към гръдта й. — Затова телата ни откликват толкова бързо.
— Не, това е…
Гласът й се прекърши, защото в този миг горещите устни на Дънкан се впиха в гръдта й. А когато зъбите му я захапаха нежно, Амбър почувства, че вече едва се държи на краката си.
— Дънкан — прошепна тя, — ти си огън, който ме изгаря.
— Ти си тази, която ме изгаря.
— Трябва да спрем… да се докосваме.
На устните му трепна опасна усмивка.
— След време — съгласи се той. — Но първо ще потуша огъня в твоето тяло. А ти ще потушиш огъня в моето.
Разтреперана, Амбър си представи, че е гола с Дънкан — без дрехи, които да пречат на неземната наслада от допира му, без нищо друго помежду им, освен парещата топлина на дъха му, слят с нейния, докато тя отдава тялото си на своя тъмен воин.
„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа.“
— Не! — извика внезапно Амбър. — Прекалено е опасно! Силните му ръце я притиснаха и й попречиха да се отдръпне.
— Пусни ме — извика тя.
— Не мога.
— Трябва!
Дънкан се взря в обезумелите й златисти очи. И остана толкова смаян от онова, което видя в тях, че мигновено я пусна. Амбър веднага отскочи назад, така че да не може да я стигне.
— Ти се страхуваш — каза той невярващо.
— Да.
— Никога не бих ти сторил зло, безценна Амбър. Сигурен съм, че знаеш това. Знаеш го, нали?
Амбър отстъпи назад, вперила ужасен поглед в протегнатата му ръка.
Той изруга гневно, завъртя се на пети и излезе на двора.
5
— Младият Егберт ми каза, че искате да дойдете с мен в Сий Хоум, за да погледате как хората ми се учат на бойни умения — каза Ерик.
— Да — отговориха в един глас Амбър и Дънкан.
Тримата се намираха в къщата. Привидно спокоен, на няколко стъпки от тях, но от външната страна на вратата, под ситно ръмящия дъжд чакаше Егберт с конете, които трябваше да яздят Амбър и Дънкан. Един от тях пристъпи от крак на крак и изпръхтя, раздразнен от една капчица дъжд, която се бе плъзнала по крака му.
Ерик погледна крадешком към Дънкан, после насочи вниманието си към Амбър.
— Никога досега не си проявявала интерес към заниманията на моите рицари — меко каза той.
— И на мен като на Дънкан ми дойде до гуша да стоя затворена между четири стени — отвърна рязко Амбър. — Есенните дъждове са твърде отегчителни.
Ерик се обърна към другия мъж. Устните на Дънкан се разтеглиха в усмивка, която не предлагаше нито добро настроение, нито успокоение.
— Двамата с вещицата… — поде с ироничен тон Дънкан — извинявай, двамата с Посветената се уморихме от игри със сенки, от въпроси без отговор и от компанията на валета Егберт.
В същия този момент въпросният валет жално въздъхна. Беше се уморил да стъпва на пръсти покрай тази вещица с непредвидим нрав и покрай воина, чийто нрав бе напълно предвидим — и доста зъл.
— Щом е така — каза Ерик, като се отмести от вратата, — да тръгваме към Сий Хоум.
Амбър вдигна качулката на пелерината и пристъпи по тревата, натежала от блестящи капки вода. Пушек от дървени и торфени огнища се виеше в утринния въздух между влажните капчици, които бяха твърде ситни, за да са дъжд и твърде големи, за да са мъгла.
Когато Амбър се приближи, Егберт дръпна покривалото от седлото на малката, стройна дореста кобилка, но не направи и опит да помогне на дамата да се качи. Това би означавало да я докосне, а Егберт знаеше, че никой не може да докосва тази жена без позволение.
Дънкан обаче нямаше и най-малка представа за това. Той хвърли възмутен поглед към младежа, спусна се към Амбър и я вдигна на седлото, преди другите двама мъже да разберат какво става.
Ерик светкавично посегна към меча си, но тогава забеляза, че Амбър не протестира и, присвил очи, впери поглед в нея и Дънкан.
Амбър вече беше на седлото, но Дънкан не бързаше да свали ръце от нея. Дланите му се плъзнаха нежно по тънката и талия, обходиха стегнатите й хълбоци, докоснаха лекичко бедрото й.
— Благодаря — каза тя.
Гласът й беше задъхан, страните й — поруменели. Желанието, което пламтеше в гърдите на Дънкан, се разгаряше все по-силно с всяко докосване, с всеки поглед, с всеки ден, прекаран по принуда заедно с нея в уединението на едностайната й къщичка.