Когато превъзмогна гнева си от страха на Амбър да му се отдаде, Дънкан се зае да я прелъстява с решителност и всеотдайност, които сами по себе си бяха повече от прелъстителни. Вместо да укротява огъня на взаимната им страст, присъствието на Егберт бе подсилило интимността помежду им. Потайните милувки, прикритите усмивки, мимолетните докосвания на ръцете — всичко това разпалваше желанието им дотам, че самият въздух в къщата сякаш бе започнат да тръпне от страст.
Никога досега Амбър не се бе чувствала така. Беше като арфа, трептяща под пръстите на изкусен музикант. Всяко докосване на Дънкан вибрираше в нея, отекваше в най-невероятни хармонии на най-невероятни места — в ускорения пулс на сърцето й и в огъня, разтапящ я отвътре; в забързаното й дишане; в неочакваната чувствителност на кожата й.
Понякога й стигаше само да гледа Дънкан, за да почувства как в тялото й се разлива сладостна премала, която превръщаше костите й в мед. И сега беше така. Дънкан възседна другия кон с гъвкавата лекота на котката, скачаща на ограда. Ръката му погали спокойно дългата шия на животното.
Амбър си пое дъх с усилие и се помъчи да укроти копнежа на тялото си за единствения мъж, когото й бе забранено да има. Но не можеше да пропъди спомена за очите на Дънкан и за устните му, мълвящи думите, които възпламеняваха цялото й същество.
„Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?“
— Добре ли си? — попита Ерик.
— Да — отмаляло отвърна тя.
— Не звучиш добре.
Той се обърна към Дънкан и каза с присвити очи:
— Никой да не докосва Амбър без нейно позволение. Ясно ли е?
— Защо? — попита Дънкан.
— Тя е забранена.
За миг на лицето на Дънкан се изписа изненада, но той тутакси я овладя.
— Не разбирам.
— Не ти и трябва — навъсено каза Ерик. — Просто не я докосвай. Тя не желае.
Дънкан се усмихна лекичко.
— Наистина ли?
— Да.
— В такъв случай ще се подчиня на желанията на дамата. — Със самоуверена, чувствена усмивка Дънкан извъртя коня си настрана и изчака Ерик да поеме напред в мъгливата утрин.
Ерик се обърна към Амбър.
— Не си ли го предупредила да не те докосва? — попита той.
— Нямаше нужда.
— Защо?
— Неговото докосване не ми причинява болка.
— Странно.
— Да.
— Касандра знае ли? — попита Ерик.
— Да.
— Какво казва тя?
— Все още търси обяснение в своите руни.
Той изсумтя.
— Никога досега не й е отнемало толкова време да предскаже нещо.
— Така е.
— По дяволите, нищо чудно, че Дънкан толкова копнее да напусне къщата ти — измърмори Ерик.
Амбър му хвърли кос поглед, но не каза нищо.
— Днес не си особено разговорлива — отбеляза той.
Тя кимна.
Без да произнесе и една дума.
Ерик изруга раздразнено, дръпна коня си и го пришпори напред. Двама рицари с валетите си препуснаха през ливадата, за да се присъединят към малката кавалкада. Под наметалата си мъжете носеха ризници от ковано желязо. На главите им имаше метални шлемове, а в ръцете им — щитове със сълзовидна форма — нещо, което саксонците бяха възприели от своите нормански завоеватели. И двамата рицари яздеха бойни коне.
Погледът на Дънкан се премести от въоръжените мъже към Ерик.
— Въпреки дрехите, които получих от Стоун Ринг, в момента се чувствам гол като новородено бебе — сухо каза той.
— Мислиш ли, че някога си носил доспехи? — попита Ерик.
— Знам, че съм носил — заяви Дънкан без капчица колебание, сетне добави. — Питам се дали човекът, който ме е намерил, не е решил да вземе доспехите ми като награда за труда си.
— Не е.
— Казваш го така, сякаш си напълно уверен.
— Уверен съм. Аз съм човекът, който те намери.
Дясната вежда на Дънкан се вдигна въпросително.
— Амбър ми каза само, че ти си ме отнесъл при нея — каза той.
По знак на Ерик рицарите напуснаха двора на къщата и се отправиха след тях. След известно време Ерик задържа коня си, за да позволи на Дънкан да го настигне и да тръгне редом с него.
— Възвръща ли се паметта ти? — попита той.
— Само отделни фрагменти, нищо повече.
— Например?
Въпросът беше зададен учтиво, но изискваше отговор. И двамата го знаеха.
— Помня, че съм се сражавал срещу сарацините — каза Дънкан. — Но не знам нито къде, нито кога.
Ерик кимна. Не беше изненадан.
— Без оръжие и доспехи се чувствам като гол — продължи Дънкан. — Освен това умея да ловувам със соколи.