— И яздиш добре — добави Ерик.
Дънкан го погледна изненадано, сетне се замисли.
— Странно. Мислех, че всички хора яздят така.
— Рицарите, валетите, воините — да — каза Ерик. — Слугите, селяните, търговците и останалите като тях — не. Някои свещеници също яздят добре, но повечето не умеят, освен ако не произхождат от знатни семейства.
— Съмнявам се, че съм свещеник.
— Защо? Много свещеници са се сражавали храбро със сарацините в името на църквата и Христос.
— Но църквата препоръчва… глупости, напоследък направо заповядва безбрачие!
Без да съзнава, Дънкан хвърли поглед през рамо към Амбър, която яздеше отзад сама.
Тя видя погледа му и се усмихна.
В отговор Дънкан също й се усмихна. В погледа му имаше нескрит копнеж. Амбър сякаш бе сбрала в себе си цялата светлина на мрачното влажно утро и се бе превърнала в златисто сияние, което сгряваше всичко наоколо.
Искаше му се да може да язди до нея и бедрата им да се докосват. Обичаше да гледа как бузите й се наливат с руменина, да чува как дъхът й секва и да усеща скритото й вълнение при всеки свой допир.
— Не — каза той, като се обърна отново към Ерик. — Подобно въздържание не е за мен. Не е било и няма да бъде.
— Не си го и помисляй — предупреди го с леден глас Ерик.
Дънкан го изгледа изненадано и предпазливо попита:
— Какво да не си помислям, милорд?
— Да съблазниш Амбър.
— Никоя жена не може да бъде съблазнена без нейно съгласие.
— Наричат Амбър „Недокосваната“. Тя е напълно непорочна. Няма ни най-малка представа какво може да иска един мъж от нея. Би разбрала едва когато вече е твърде късно.
Смехът на Дънкан шокира събеседника му.
— Една недокосвана девица не може да реагира толкова чувствено на мъжки допир — каза той развеселен.
Шокът на Ерик се замени с ярост.
— Чуй ме добре, Дънкан Беззименния — произнесе отчетливо той. — Съблазниш ли Амбър, ще се изправиш в двубой срещу мен. И ще умреш.
В първия момент Дънкан не каза нищо. После измери Ерик от глава до пети с преценяващия поглед на човек, който много добре знае какво е битка и ни най-малко не се бои от нея.
— Не ме принуждавай да се бия с теб — каза той, — защото ще победя. Смъртта ти ще натъжи Амбър, а аз не искам да й нося тъга.
— Тогава не я докосвай.
— Зависи от волята на дамата. Ако тя е недокосвана, както твърдиш, няма причина да се безпокоиш. Тя просто няма да се поддаде на съблазънта.
— По-добре не й я предлагай — рязко каза Ерик.
— Защо? Амбър отдавна е на възраст за женене, а нито е сгодена, нито е под покровителството на някой лорд. — Дънкан замълча за миг, после добави: — Нали?
— Да е сгодена? Не.
— Наложница ли е на някой лорд?
— Току-що ти казах — Амбър е недокосвана!
— Твоя ли е? — упорито продължи Дънкан.
— Моя? Не чуваш ли какво ти говоря? Тя е…
— Недокосвана — прекъсна го Дънкан. — Да. Поне според теб. — Питаше се защо Ерик е толкова убеден в целомъдрието на Амбър, след като за самия него нямаше никакво съмнение, че тя вече е опитвала от забранения плод.
— Поне не ти ли се иска да е твоя? — попита той след известно време.
— Не.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Защо?
— Амбър е… необикновена. Никой мъж не би могъл да я погледне, без да я пожелае.
— Аз мога — отвърна без колебание Ерик. — За мен да пожелая Амбър е все едно да пожелая собствената си сестра.
Дънкан го погледна слисано.
— Ние отраснахме заедно — обясни Ерик.
— Тогава защо не ми позволяваш да я докосвам? Може би вече си й избрал жених? Или пък я влече монашеския живот?
Ерик поклати глава.
— Дай да видим дали съм те разбрал добре — предпазливо каза Дънкан. — Ти не искаш Амбър за себе си.
— Не.
— И не си решил да я омъжиш за някой друг.
— Не съм — отвърна Ерик.
— И въпреки това ми забраняваш да я докосвам.
— Да.
— Защото не си спомням кой и какъв съм бил, преди да се появя в къщата й?
— Защото Амбър е такава, каквато ти казах. Забранена.
С тези думи Ерик пришпори коня си напред и настигна своите рицари. Не каза и дума повече на Дънкан, докато не стигнаха и не прекосиха селцата и стърнищата, заобикалящи имението Сий Хоум.
Когато групата ездачи премина през външната дървена ограда, бранеща Сий Хоум, Ерик обърна коня си и махна на Амбър и Дънкан да го последват към една могилка, за да огледат околността. От върха на могилката се виждаха множество мъже, които се трудеха усилено, за да превърнат имението в истинска крепост — мъкнеха огромни камъни с талиги, влачеха дървени трупи, трамбоваха пръстта.
Втора, каменна стена се строеше в основата на един скалист хълм, извисен над тресавището, зад което се простираше морският залив. Самото имение, издигнато на върха на хълма, бе почти скрито зад новопостроените каменни стени на бъдещата крепост. Вече имаше предна порта и бойни кули, парапети и вътрешен двор, крепостен ров и подвижен мост над него — някои от тях още се изграждаха, други бяха напълно завършени.