Но и двамата не му обърнаха внимание.
Ако четвъртият рицар бе познат на Дънкан, то той не го показа с нищо. С изключение на един пронизващ поглед с тъмните си като черен кристал очи, рицарят не прояви никакъв интерес към него.
Дънкан не можеше да каже същото за себе си. Продължаваше да се взира в лицето на мъжа, полускрито под шлема. Светлата коса и високите, изсечени скули събуждаха в паметта му неясни спомени.
Свещи и пеещи гласове.
Обнажен меч.
Не, не меч. Нещо друго.
Нещо живо.
Човек?
Дънкан тръсна глава, за да принуди спомена да остане, вместо да се скрие отново сред сенките.
Зелени пламъци.
Не, не пламъци.
Очи!
Очи, зелени като самата пролет. Очи, пламтящи с хилядолетната друидска надежда.
И нечии други очи. Очи на мъж.
Очи черни като адска нощ.
Студено острие между бедрата ми.
Ледена тръпка разтърси Дънкан. Предпочиташе никога да не си припомня този миг — мигът, в който бе усетил вражеското острие да се плъзга между бедрата му, заплашвайки при най-малкото помръдване да го кастрира.
Той се взря отново в четвъртия рицар. Очите на мъжа бяха черни като адска нощ.
Бил ли е мой враг?
Още ли е мой враг?
Застинал неподвижно, Дънкан съсредоточи цялото си внимание, за да чуе отговора на неотстъпчивите сенки в паметта си. Но единственото, което долови, бяха две противоположни уверености.
Той не е мой враг.
Той е опасен за мен.
Дънкан бавно се изправи на седлото и с усилие на волята отмести поглед от непознатия рицар. И едва сега осъзна, че се е вкопчил в ръката на Амбър като в дръжката на меч преди битка.
— Извинявай — каза той с приглушен глас, който достигна само до нейните уши. — Сигурно съм смазал пръстите ти.
— Не ме боли.
— Пребледняла си.
Как можеше да му каже, че не стоманената му хватка, а бурята в паметта му й причинява болка? Мислите се блъскаха в главата й като птици, уловени в мрежа.
Сега имаше твърде много рицари. Ако опасенията ми са верни, ще го убият пред собствените ми очи.
Дънкан поднесе за миг ръката й към устните си и мустаците му погалиха пръстите и, тя усети удоволствие, което я накара да потрепери.
Ужасът внезапно се бе върнал на лицето й. Нямаше представа че желае този скъпоценен мъж. Нямаше представа и че се е превърнал в копнеж още в мига, в които го видя така, сякаш при допира му до кожата си бе престанала да забеляза всичко и се почувства глупаво.
Четвъртият рицар държеше меч между краката му. Ако не беше видяла това никога нямаше да повярва.
— Той е странстваш рицар богомолец, но има желание, да се сражава на ваша страна.
— Да?
— Как се казваш?
— Саймън.
— Имам двама воини с това име.
Той кимна. Името му не се срещаше рядко.
— При кой господар си служил? — попита Ерик.
— При Робърт.
— Има много Робъртовци.
Ерик се обърна към Алфред. Рицарят имаше глуповато лице, но беше добър боец.
— Отиди да вземеш онзи негов страховит меч — от Доналд и Малкълм, — преди да са разбрали какво става. — След това се обърна отново към Саймън.
— Впечатляващо — отбеляза той. — Воювал ли си?
— Къде? В Свещените земи.
Той кимна. Не беше изненадан.
Ерик се усмихна.
— А викингската?
— Все му е едно.
— Е, тук имаме много разбойници.
— Вече са с трима по-малко.
Кестенявите вежди на Ерик се извиха полуразвеселено-полуизненадано.
— Кога? — попита той.
— Преди два дни.
— Къде?
— Близо до едно ударено от гръм дърво и до един поток, който извира от разцепена планинска скала — отвърна Саймън.
— Това е по границата на земята на лорд Робърт — каза Ерик. Саймън сви рамене.
— На мен ми се стори като ничия земя.
— Това ще се промени.
Ерик огледа мълчаливо рицаря — старите му, дълго носени, но добре изработени дрехи и оръжия и превъзходния му жребец.
— Имаш ли доспехи? — попита той.
— Да. В оръжейницата на твоята крепост. — Саймън се усмихна лекичко. — Заради нея останах.
— Заради оръжейницата? Как така?
— Исках да узная нещо повече за благородника, който строи крепостен ров, гарнизон и оръжейница, преди да е построил жилище за самия себе си.
— Говорът ти ми подсказва, че си бил по земите на норманците — каза след известно мълчание Ерик.
— Трудно е човек да не е бил там. Те владеят доста много земи.
Ерик се намръщи.
— Прекалено много. Защо си тръгна оттам?
— На континента е твърде спокойно. Един рицар без земя като мен няма какво друго да прави, освен да лъска меча си и да мечтае за по-добри времена.