Ерик се засмя, обърна се към Алфред и кимна в знак, че Саймън е одобрен.
— А къде е другият? — попита той.
— Викингът тръгна по следите на едни разбойници — отговори Алфред.
— Викинг ли?
— Прилича на такъв, макар че говори на нашия език. Бял е като призрак. Казва се Свен. Освен това се бие като призрак. Никога не съм виждат човек, който да отбягва толкова ловко ударите — освен вас, може би.
— Не ме е грижа, даже да е призрак — каза Ерик, — стига само да преследва разбойници, а не моите васали.
Алфред се засмя и кимна към Дънкан.
— Виждам, че не само аз съм имал успешен улов.
В отговор Ерик погледна първо Дънкан, после Амбър. Не каза нищо, но Амбър го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че каквото и да стане, не бива да спори.
— Той е необикновен човек — спокойно заяви Ерик. — Преди близо две седмици го намерих при Каменния пръстен.
Сред рицарите се понесе шепот, последван от трескаво раздвижване — бяха побързали да се прекръстят.
— Беше полумъртъв — продължи Ерик. — Отнесох го при Амбър. Тя го излекува, но не напълно. Той не си спомня нищо отпреди да дойде в Спорните земи. — Той замълча за миг, сетне добави:
— Дори собственото си име.
Саймън изгледа с присвити очи първо Ерик, после Дънкан, и накрая Амбър. На фона на сивата мъгла и облаците тя сияеше като лъч слънчева светлина.
— Трябваше обаче да го наричаме все някак — продължи Ерик. — Амбър видя белезите от битки по тялото му и усети сенките, забулващи съзнанието му, затова го кръсти „тъмен воин“ — Дънкан.
Саймън трепна и тялото му едва доловимо се изопна като пред битка или пред полет.
Никой не забеляза това, освен Дънкан, който непрекъснато следеше светлокосия, тъмноок непознат с крайчеца на окото си. Но Саймън гледаше не него, а Амбър.
— Разбираш ли от билки и отвари? — попита я той. Въпросът беше любезен, тонът му — мек. Ала тъмната нощ на очите му не бе нито едното, нито другото.
— Не — отговори Амбър.
— Тогава защо са го донесли при теб? Няма ли в Спорните земи някоя изкусна лечителка, която да цери болните?
— Дънкан носи кехлибарен талисман — каза тя. — А всичко, що е кехлибар, е мое.
Саймън я погледна объркано. Дънкан също.
— Мислех, че ти си ми сложила този талисман, докато съм бил в несвяст — каза той, сбърчил вежди.
— Не съм — каза Амбър. — Защо мислиш така?
Дънкан поклати объркано глава.
— Не знам.
Без да се поколебае, Амбър вдигна ръка към бузата му.
— Опитай се да си припомниш кога за пръв път си видял медальона — прошепна тя.
Дънкан застина напълно неподвижно. В паметта му се завъртяха откъслечни спомени, но те бяха безформени и безплътни като жълти листа, откъснати от бурния есенен вятър.
Загрижени друидски очи. Златист блясък на кехлибар. Лека целувка по бузата. Бог да е с теб.
— Бях толкова сигурен, че ти си ми я дала… — Думите на Дънкан преминаха в приглушена ругатня. Юмрукът му се стовари върху лъка на седлото толкова силно, че конят му се стресна. — По-добре да бях загубил паметта си напълно, вместо да ме измъчват тези проклети сенки! — яростно изръмжа той.
Амбър отдръпна рязко ръка от него. Гневът му беше като нажежено желязо, което заплашваше да я обгори жестоко, ако продължеше да го докосва.
Ерик я погледна въпросително.
— Какво има?
Тя само поклати глава.
— Амбър? — настоя Дънкан.
— Талисмана ти е дала жена — тъжно каза Амбър. — Жена със зелени друидски очи.
Думата се понесе сред рицарите като вятър над блатата. Друидски.
— Той е бил омагьосан! — възкликна уплашено Алфред и се прекръсти.
Амбър понечи да отрече, но Ерик я изпревари.
— Да, напълно е възможно — невъзмутимо заяви той. — Това би обяснило много неща. Но Амбър е сигурна, че дори в миналото си да е бил под властта на някаква магия, в момента вече е освободен от нея. Нали, Амбър?
— Да — побърза да се съгласи тя. — Той не е оръдие на дявола — иначе нямаше да може да носи кехлибарен талисман.
— Покажи им го — нареди Ерик на Дънкан.
Без да каже и дума, Дънкан разгърди ризата си и извади кехлибарения медальон.
— На едната страна във формата на кръст е изписана рицарска молитва за закрила — каза Ерик. — Погледни я, Алфред. Така ще се увериш, че Дънкан почита бог, а не сатаната.
Алфред приближи коня си, за да огледа медальона, висящ от огромния юмрук на Дънкан. Издълбаните букви на молитвата наистина образуваха двойно пресечен кръст. Рицарят мъчително засрича първите думи.
— Така е, господарю. Това е обичайна молитва.
— Руните от другата страна също са молитва за закрила — каза Амбър.