Алфред сви рамене.
— В църквата не са ме учили да чета руни, момиче. Но аз те познавам. Щом казваш, че в тези руни не се крие зло, аз ти вярвам.
— Точно така — каза Ерик. — Тогава поздравете Дънкан като свой равен. Не се бойте от него заради онова, което е преживял. Бъдещето е важно, а това бъдеще е в моите ръце.
Той мълчаливо огледа рицарите един по един. Всички освен Саймън кимнаха в знак, че приемат Дънкан така, както бе сторил самият Ерик. Саймън само сви рамене с безразличие.
От гърдите на Амбър се отрони дълга, беззвучна въздишка. Знаеше, че слухът за непознатия мъж, оставен на грижите й, бързо е обходил цялата околност. Но Ерик бе поел голям риск, като съобщи толкова дръзко на своите рицари за странната безпаметнот на Дънкан. Това лесно можеше да ги накара да се настроят срещу Дънкан и да го обявят за обладан от тъмни сили.
Сякаш доловил мислите й, Ерик й намигна, за да й напомни колко точно умее да предвижда реакциите на хората.
— Да видим с какво разполагаме като бойна мощ — каза после той — Алфред, успя ли да изпиташ сам уменията на Саймън?
— Не, господарю.
Ерик се обърна към Дънкан.
— Искаш ли да държиш отново меч в ръката си?
— Не — възкликна в същия миг Амбър. — Все още не си се излекувал напъл…
— Няма значение — прекъсна я Ерик. — Това няма да бъде истински бой, а само упражнение.
— Но…
— Аз и моите рицари трябва да познаваме възможностите на хората, които ще се сражават редом с нас — пресече той опита й да се възпротиви.
Амбър погледна топазените му очи и разбра, че е безсмислено да спори. И въпреки това направи едно последно усилие.
— Дънкан няма меч.
С лекота, която издаваше и ловкост, и сила, Ерик извади собствения си меч и го подаде на Дънкан.
— Вземи моя — каза той. Това не беше молба.
— За мен е чест — отвърна Дънкан.
В мига, в който хвана меча, той се преобрази. Сякаш нечия ръка бе отмахнала невидимото було, което до този момент бе скривало война, дебнещ под скъпите му дрехи. Когато ръката му развъртя оръжието, за да изпита тежестта и обхвата му, острието проблесна и разсече въздуха със злокобно свистене.
Ерик, който го наблюдаваше, едва не се засмя от задоволство. Амбър се беше оказала права. Дънкан наистина бе воин, и то изключителен воин.
— Добро оръжие — каза след малко Дънкан. — Може би най-доброто, което съм държал. Ще се постарая да не го посрамя.
— Саймън? — обърна се Ерик към рицаря.
— Аз си имам меч, сър.
— Тогава давай, човече. Крайно време е да послушаме музиката на стоманените остриета!
Усмивката на Саймън накара Амбър да прехапе тревожно устни. Доналд и Малкълм не се числяха сред най-добрите рицари на Ерик, но бяха смели, силни и опитни бойци.
А Саймън беше надвил и двама им с лекота.
— Без кръв, без строшени кости — рязко нареди Ерик. — Искам само да видя що за бойци сте. Ясно ли е?
Дънкан и Саймън кимнаха.
— Тук ли ще се бием? — попита Саймън.
— Ей-там. И ще бъдете без коне — добави Ерик. — Жребецът на Дънкан не може да се мери с твоя.
Посоченото от него бойно поле беше една ливада, обрасла с размекнато от дъжда стърнище. Ливадата бе обвита в мъгла, която трепкаше като сиви пламъци под надвисналите облаци.
Дънкан и Саймън скочиха от конете, хвърлиха наметалата си върху седлата и се отправиха пешком нататък. Въздухът беше пропит с мириса на обгорялата, подгизнала от дъжда трева. Когато стигнаха до едно сравнително равно и неразкаляно място, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг.
— Предварително искам прошка за всяка рана, която може да ти нанеса неволно — каза Саймън. — И ти давам прошка за всяка получена от мен рана.
— Да — кимна Дънкан. — Аз също.
Саймън се усмихна и обнажи меча си с грация и бързина, стряскаща почти колкото черния край на острието.
— Много си бърз — отбеляза Дънкан.
— А ти си много силен. — Саймън се усмихна накриво. — Свикнал съм на такива противници.
— Нима? Малцина мъже притежават моята сила.
— Брат ми е сред тях. Това е едното от двете ми преимущества над теб в днешния бой.
— Кое е другото? — попита Дънкан, като вдигна меча си, за да посрещне меча на Саймън.
— Аз си знам.
Остриетата се сплетоха в ритуална целувка с приглушен метален звън, сетне се отдръпнаха едно от друго. Двамата мъже започнаха да се обикалят и да се дебнат, дирейки слабите места на другия.
Изведнъж Саймън се метна като котка напред и замахна с плоската страна на меча си към Дънкан. Същата тази мълниеносна атака бе повалила Доналд и Малкълм.
В последния момент Дънкан се изви и замахна с меча. Стоманата на двете остриета се сблъскаха с ужасяващ трясък. Дънкан рязко отдръпна меча, оставяйки Саймън без никаква друга опора освен въздуха пред него. При такава внезапна загуба на равновесие повечето мъже щяха да са паднали на колене. Саймън обаче успя да се задържи на крака и да се промуши под спускащия се меч на противника си като в същото време го удари в краката с плоската страна на меча си.