С много малко мъже биха могли да останат на крака при такава атака. Дънкан беше един от тях. Той изръмжа и се завъртя с такова завъртане, което отне голяма част от силата на удара. Преди Саймън да успее да се възползва от своето предимство Дънкан замахна към него с опакото на ръката си. Неочакван ход, защото за него се изискваше сила в ръката и рамото, каквато се срещаше твърде рядко. Саймън избягна атаката с котешка грация. Двете остриета отново се срещнаха със звън, който отекна над полето, а двамата воини отчаяно се бореха за надмощие.
Накрая се случи неизбежното — Саймън отстъпи от Дънкан. Половин стъпка назад, после още една, после още няколко.
Дънкан го последва нетърпеливо.
Земята беше наорана и изгуби равновесие. Дънкан падна на едно коляно, но успява се метне настрани и да избегне на косъм атаката на Саймън. Сетне се надигна точно на време, за да вдигне меча си и да посрещне новата атака. Стоманата издрънча зловещо. Тежките мечове се кръстосаха и застинаха като приковани един към друг. В продължение на няколко мига двамата мъже останаха задъхани, от устните и ноздрите им излизаше сребриста пара, която обгръщаше преплетените остриета. С всеки нов дъх в дробовете им нахлуваше ароматът на събрана реколта, на влажна пръст.
— Също като ливадите в Блакторн, нали? — небрежно подхвърли Саймън.
Това прониза Дънкан като кама, проряза го чак до скритата под тях истина. Но преди да успее да вдигне сенките, бързо затвориха откритата рана запълниха прореза на паметта му така, сякаш никога не бе съществувал.
— Няма да се бием повече. — Той се наведе на една ръка разстояние, като раздели мечовете и удари Дънкан в корема толкова силно, че го остави без дъх. Сетне го блъсна назад и той се просна на студената земя.
Саймън коленичи до своя повален противник, наведе се към него и заговори бързо, защото знаеше, че разполага с твърде малко време, преди останалите да са дотичали да видят как е Дънкан.
— Чуваш ли ме?
Дъкан кимна, защото не можеше нито да диша, нито да говори.
— Вярно ли е това, което каза вещицата? — попита Саймън. — Наистина ли не си спомняш нищо за времето, преди да дойдеш тук?
Дънкан кимна с усилие.
Саймън се извърна настрана, за да прикрие яростта, изкривила лицето му.
— Дано Свен се върне по-скоро. Намерих това, което търсехме. Но той все още е загубен за нас. Проклета вещица. Да му отнеме паметта!
7
— Човек с твоите умения не бива да ходи невъоръжен — каза Саймън. — Предполагам, че в тази огромна оръжейница на сър Ерик все ще се намери някой излишен меч?
Дънкан разтърка печално корема си. Още го болеше от вчерашния удар на Саймън.
— В момента се чувствам умел колкото валет новобранец — измърмори той.
Саймън се засмя.
Миг след него Дънкан също се засмя. Изпитваше неочаквана, но силна симпатия към този русокос рицар.
— Аз имах преимущество в боя — каза Саймън. — Цял живот съм се упражнявал срещу воин, притежаващ твоята сила. А ти навярно никога не си се изправял срещу воин, притежаващ моята бързина. Освен може би сър Ерик… Този човек притежава грация и ловкост, които ме карат постоянно да съм нащрек.
— Никога не съм виждал как се бие Ерик. А и да съм го виждал, не си спомням — замислено каза Дънкан.
— Ако не си го виждал да се бие, след като си се свестил, значи изобщо не си го виждал — измърмори под носа си Саймън.
— Какво каза?
— Нищо важно — отвърна Саймън.
Той обходи с поглед пълната оръжейница и неволно изпита възхищение към предвидливостта на Ерик. Младият лорд щеше да бъде много мощен противник, ако се стигнеше до въоръжен конфликт.
А Саймън подозираше, че това ще стане.
Като дим, който се промъква през недовършените стени на крепостта, до тях достигна звукът от приближаващи се хора. Първо се чу дълбок мъжки глас, после звънлив смях на жена. Ерик и Амбър.
Дънкан се обърна към вратата с копнеж, който изпълни Саймън едновременно с ярост и леден страх.
Вещица! Дънкан реагира на хитрините й като изгладнял пес на мърша.
— Ето ви и вас — възкликна Ерик и се обърна към Саймън. — Алфред ми каза, че сигурно си тук, за да видиш как върви поправянето на оръжията ти.
— Дойдох само за да се полюбувам на сръчността на твоя оръжейник — каза Саймън, докато гледаше как Амбър се спуска към Дънкан. — Като изключим сарацините, никога не съм виждал по-изкусен майстор.