— Тъкмо за това исках да поговорим.
— За поправянето на бронята ми?
— Не. За сарацинските оръжия. Вчера ти каза нещо за техните лъкове, което много ме заинтригува.
С усилие на волята Саймън съсредоточи вниманието си върху Ерик вместо върху момичето, което изглеждаше толкова невинно, а всъщност бе тъй обладано от злото, че без капчица колебание или разкаяние бе могло да вземе ума и паметта на Дънкан.
— Какво съм казал, господарю? — попила той.
— Наистина ли техните воини могат едновременно да препускат в галоп и да стрелят?
— Да.
— И стрелят точно? И надалеч?
— Да — отвърна Саймън. — И бързо като мълния.
Ерик се взря в тъмнината на очите му. Каквито и спомени от войната да се криеха в тези черни дълбини, нямаше съмнение, че именно те са главната причина за мрачното му, смразяващо излъчване.
— Но как успяват? — попита Ерик. — За да се вдигне един арбалет, човек трябва да стои на земята.
— Сарацините използват обикновени лъкове. Те са два пъти по-малки от нашите дълги английски лъкове, но изстрелват стрелите със силата на арбалет.
— Как е възможно?
— Това е въпрос, по който двамата с До… — Саймън прикри грешката си, като се покашля и продължи бързо: — Това е въпрос, по който двамата с брат ми често спорехме.
— И до какъв извод стигнахте?
— Сарацините огъват лъковете си по особен начин, удвоявайки якостта им без да ги правят тежки като нашите арбалети.
— Как? — полюбопитства Ерик.
— Не знаем. Колкото и да се опитвахме да си направим такива лъкове, все ги чупехме.
— По дяволите, какво не бих дал да имам няколко сарацински лъка! — възкликна Ерик.
— Тогава ще ти трябват и сарацински стрели — сухо отвърна Саймън. — Самото стреляне с тези лъкове става по особен начин, който трудно можеш да усвоиш, ако не си сарацин. В крайна сметка честните християнски мечове и копия ни свършиха работа.
— И все пак си помисли какво предимство биха ни дали тези лъкове.
— Предпочитам предателството.
Ерик го погледна слисано. Дънкан също.
— Брат ми — обясни Саймън — често ми казваше, че предателството е най-добрият начин да превземеш една добре укрепена позиция.
— Умен мъж е брат ти — измърмори Ерик. — Жив ли е?
— Да.
— Него ли търсиш в Спорните земи?
Изражението на Саймън се промени.
— Прости ми, господарю — кротко каза той, — но това, какво търся по тези земи засяга само мен и бог.
За миг Ерик остана безмълвен. Сетне се усмихна лекичко и се обърна към доспехите, окачени съвсем наскоро в оръжеиницата.
— Хубава ризница — отбеляза той.
— Твоят оръжейник я поправи толкова изкусно, че сега е по-добра от нова — отвърна Саймън.
— Той е прочут навсякъде из Спорните земи с майсторлъка си — заяви Ерик.
— И с право. Дали ще направи на Дънкан меч, кама и бойни доспехи?
— Ще се наложи — отвърна сухо Ерик. — Никъде на острова няма готова ризница, която да побере широките му рамене.
— Има една — обади се Дънкан.
— Нима? Чия?
— На Доминик льо Сабр — отвърна Дънкан.
Амбър се вторачи в него, но не каза нищо, защото се боеше от последиците.
Саймън се взря в него също толкова напрегнато, но по същата причина и той не произнесе и дума.
Ерик обаче не се боеше от възвръщането на паметта му.
— Значи си виждал омразния норманец? — попита той.
— Да.
— Кога?
Дънкан отвори уста да отговори и едва тогава осъзна, че не може.
— Не знам — каза той. — Знам само, че съм го виждал.
Ерик стрелна Амбър с очи. Тя отвърна мълчаливо на погледа му.
— Да не би паметта ти да се възвръща? — попита той.
Саймън и Амбър затаиха дъх.
— Само отделни късчета. Нищо повече — отвърна Дънкан.
— Какво означава това?
Дънкан сви рамене. Движението го накара да трепне от болка и да разтърка с пръсти израненото си тяло.
Жалко, че я няма, за да премахне болката с целебните си мехлеми и отвари.
Тази мисъл, прелетяла през съзнанието му, го накара да се вкамени на място, питайки се коя ли е тя.
Зелени очи… Мирис на друидски билки. Гореща отвара. Ароматът на нейния сапун.
— Дънкан? — настоя Ерик. — Връща ли се паметта ти?
— Виждал ли си как луната се отразява в спокойна вода? — попита Дънкан със зле овладяна ярост.
— Да.
— Хвърли няколко камъка във водата и погледни отново отражението на луната. Това е останало от паметта ми.
Горчивината в гласа му извика у Амбър копнеж да го докосне, да го утеши, да го дари с чувствена наслада, която да облекчи болката му.