— Слънце… — промълви Амбър. — Какво неочаквано вълшебство. — Тя вдигна ръце и свали вълнената качулка от главата си. Диплите на индиговия плат се спуснаха по раменете й, позволявайки на слънцето да я облее с нежната си, златиста топлина.
— Да — кимна Дънкан. — Истинско вълшебство.
Но нямаше предвид слънчевата светлина, а Амбър.
— В твоите коси — промърмори той — има хиляди нюанси на златиста светлина. Не съм виждал нищо по-красиво.
Дъхът на Амбър секна, по тялото й пробягна лека, приятна тръпка. Копнежът на Дънкан я изпълваше с неописуемо опиянение. Най-голямото й желание бе да се сгуши в силното му тяло като в жива мантия, да се скрие от останалия свят и в това тихо уединение, в което не би могъл да проникне никой друг, да му се отдаде.
Ала не биваше да му се отдава.
И сърце, и тяло, и душа.
— Амбър — прошепна Дънкан.
— Да? — откликна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.
— Нищо. Просто ми е приятно да шепна името ти, допрял устни до златните ти коси.
Огромна вълна на удоволствие обля цялото й тяло. Без да мисли, тя вдигна ръка към бузата му. Харесваше леко грапавата кожа, под която се криеха коренчетата на избръснатата му брада. Харесваше силната му ръка, обгърнала талията й. Харесваше топлата му, мускулеста гръд.
Харесваше този мъж, с цялото си сърце.
— Няма друг мъж като теб.
Нямаше представа, че е произнесла мислите си на глас, докато не усети тръпката, разтърсила тялото му.
— Няма жена, която да може да се мери с теб — прошепна той и целуна дланта й.
После се наведе и зарови лице в косите й. Облъхна го нежният аромат на слънчева светлина и борова смола. Тя миришеше на лято и топлина, на шотландски пури и свеж вятър.
Не можеше да се насити на това ухание, което бе само нейно.
Амбър долови забързаното му дишане, почувства насладата му от самото й присъствие до него и за кой ли път й се прииска да не съществува никакво предсказание.
Но то съществуваше.
— Жалко, че топлината ще трае толкова кратко — въздъхна тя.
— Защо? — измърмори полугласно Дънкан, като взе между пръстите си една палава къдрица, спусната се край шията й.
— Ерик беше прав — отвърна Амбър почти уплашено. — Задава се буря. Но това само прави слънчевата светлина още по-ценна.
Дънкан неохотно вдигна глава и погледна към хоризонта на север. Там се бяха скупчили гъсти облаци, задържани засега от вятъра. Небето над главите им обаче беше като сапфирен купол, извисен над ридовете, чиито скалисти върхове бяха закачулени с перлени облаци.
— Няма да се разрази преди залез слънце — каза той. Амбър не отвърна нищо.
— Може би вечерта — добави Дънкан, — но не вярвам.
Той погледна още веднъж през рамо. Зад тях се виждаше един тесен пролом, вдълбан в скалистите възвишения, които се издигаха между Сий Хоум и Стоун Ринг. От този пролом започваше Призрачния дол, наречен така заради светлокорите дървета, с които бяха обрасли, стръмните му склонове и заради зловещия вой на есенните ветрове, които фучаха през него.
Никой не слизаше по хребета, по който Дънкан и Амбър се бяха спуснали току-що. Никой не се виждаше и пред тях — там, където земя и море се срещаха, за да образуват Шепнещото блато. Не се виждаше и пътят, по който щяха да стигнат до него — знаеше го само кехлибареното момиче, което се гушеше в обятията му.
От тази страна на склона нямаше и следа от човешко присъствие. Нямаше нито коларски път, нито дим, който да се издига към небето, нито разорани поля, нито каменни дувари, нито белези от брадва по дърветата. Между стръмните, почти прилепнали един към друг слонове на Призрачния дол, съшити на дъното от малко, поточе, нямаше място нито за ферма, нито за хижа, нито дори за пътеки. Единствените му обитатели бяха древните дървета и вековната тишина.
Земята тук бе дива и девствена, откъсната от непрестанните борби в Спорните земи. Ако на няколко самотни полянки не беше видял изтрити камъни, Дънкан щеше да се закълне, че по тези места никога не е стъпвал човешки крак.
Но някога тук бяха живели хора. Някои ги наричаха друиди. Други — магьосници. Трети изобщо не ги смятаха за хора, а за дяволи или богове.
А четвърти — малцината, които знаеха истината, — наричаха този изчезнал народ „Посветените“.
— Егберт няма да ни последва — каза Амбър, когато усети, че Дънкан отново се извръща назад.
— Откъде си толкова сигурна? Той може да е мързелив, но не е сляп. Оставихме достатъчно следи.
Амбър се поколеба как да му обясни странната смесица от познание и интуиция, които я правеха напълно убедена, че никой няма да наруши уединението им.