— Егберт не може да ни последва — каза тя. — Дори ако не се боеше да го стори, не би могъл да види накъде сме отишли.
— Защо?
— Той не е Посветен — простичко заяви тя.
— Какво общо има това?
— Егберт ще срещне препятствия по пътя си и ще обърне коня си назад, защото ще е сигурен, че никой не може да премине оттам.
Хладна тръпка премина по гръбнака на Дънкан, когато си припомни колко непроходими му се бяха сторили някои места… на пръв поглед.
— Затова те накарах да оставиш коня си — добави Амбър.
— Защото не е Посветен? — сухо попита той.
Амбър се засмя, поклати глава и слънчевата светлина се плъзна като течен кехлибар през косите й.
— Моята Белоножка е свикнала — каза тя. — Водила съм я много пъти по такива места.
— Ти виждаш пътеки — промълви Дънкан.
Това не беше въпрос, но Амбър му отговори, свивайки рамене.
— Аз съм Посветена. — Сетне добави с въздишка: — Но според Касандра не съм много Посветена и никога няма да стана, ако не се вразумя и не престана да скитам по дивите пущинаци.
— Като този тук?
— Да.
Дънкан погледна нежния овал на лицето й и се запита как той, след като никой не го бе учил, беше съумял да съзре не само препятствията, но и пътеката. Не можа обаче да попита, защото Амбър продължаваше да говори:
— Въпреки че не бях много прилежна ученичка, аз усвоих достатъчно от Познанието, за да мога да минавам по няколко от древните пътеки. Призрачният дол е любимото ми място. Никога не съм го показвала на друг. До днес.
Дънкан не само чу но и почувства дълбоко в себе си тихите й слова. Те го разтърсиха тъй, както далечен гръм разтърсва земята.
— Амбър?
Гласът му беше тих, напрегнат, почти прегракнал. Амбър усети чувствения огън, обхванал тялото му. Усети и безименния копнеж, който го обливаше като слънцето, което обливаше деня.
— Какво има? — попита тя, като се обърна към него.
— Защо ме доведе тук?
— За да преброим дивите гъски на Касандра.
Лешниковите му очи се взряха в лицето й.
— Гъски ли?
— Да. Щом дойде есента, те долитат тук от север, носейки зимата със себе си като тъмно знаме.
— Но не е ли още рано за тях?
— Рано е — кимна Амбър.
— Тогава защо идваш да ги търсиш?
— Касандра ме помоли. Руническите плочки са предвещали ранна, тежка зима. Ако гъските са тук, ще разберем дали Касандра ги е хвърлила правилно.
— Какво казват хората от народа? — попита Дънкан.
— Казват, че знаците са объркани.
— Как така?
— Овцете се покриват с дебели руна, а по дърветата все още пеят птички. Слънцето още е топло, а ставите и старите рани вече се обаждат. Свещениците се молят и сънуват сънища, а никой не чува отговор от бог.
— Знаци. Предсказания. Свещеници. Сънища. — Дънкан се намръщи. — От всичко това един воин може само да го заболи глава. Дай ми меч и щит, и аз ще си проправя път, пък каквото ще да става… или да е ставало.
Болката от загубата на паметта му беше вдълбала сурови бръчки от двете страни на устата му. Амбър прокара върха на пръста си по тях, но не съумя да проникне през болката и гнева му.
Натъжена, тя се обърна отново с лице към дивия зелен дол. От двете страни на пътечката растяха самодивски дървета, вкопчени в острите скали като паднали ангели. Малкото плодове, които птиците бяха пропуснали да изядат, блестяха като рубини по краищата на клоните. Из процепите между скалите и по върховете на склоновете се бяха скупчили призрачнобели брези. Голите им клони се извисяваха към есенното небе в мълчалив копнеж по изгубеното лято.
Вдясно пред тях имаше древно светилище от ниски, вече изкривени на една страна побити камъни. Друг, по-голям и по-разрушен каменен пръстен се издигаше върху една необичайно плоска скала на върха на склона.
Остър, див крясък на орел прониза тишината. После крясъкът се повтори още веднъж, и още веднъж.
Дънкан вдигна глава и откликна с невероятна точност на зова на хищната птица.
Получил уверение, че Дънкан и Амбър имат право да влизат в това злокобно място, орелът описа широк кръг високо над главите им, понесе се по някакъв невидим въздушен поток към далечната страна на дола и скоро се скри от очите им.
— Кой те е научил да отговаряш на въпросите на орлите? — попита тихо Амбър.
— Майката на моята майка.
— Тя е била Посветена.
— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Никой никога не я е наричал така.
— Понякога, на някои места е по-безопасно да нямаш име.
Никой от двама им не проговори повече. Продължиха да следват бълбукащото сребристо поточе, което не след дълго ги изведе до развълнуваното море и до тресавището, чиито треви също се люлееха като вълниста коса, разресвана от вятъра.