Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.
— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.
— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.
— Според мен да знаеш е нещо повече от това.
— А според мен е дори по-малко.
Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.
— Ела, мое кехлибарено сладкишче.
— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!
Усмивката му беше като милувка.
— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.
Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.
А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.
Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.
— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.
— Далеч не толкова, колкото аз съм чакал да направя това.
Амбър отвори очи. Дънкан бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на дъха му и виждаше пъстрите пръски в лешниковите му очи. Тя се отдръпна леко назад, за да може да докосне плътните очертания на устните му под мустаците.
— Не — каза Дънкан, — няма от какво да се страхуваш.
— Знам. Исках само да те докосна.
— Наистина ли? Как?
— Така.
Пръстът й обходи нежно ръба на горната му устна. Тръпката на наслада, която прониза тялото му при нейния допир, заедно със сподавената въздишка, която облъхна пръстите й, я накараха да се усмихне доволно.
— Това ти харесва, нали?
Нова нежна милувка по устните запали огън в него, остави го без дъх.
— Да — приглушено отвърна той. — Харесва ми. А на теб?
— Дали ми харесва да те докосвам? Да. Страхувам се, че дори прекалено много ми харесва.
— Между нас няма място за страх.
Сега вместо топлия му дъх до устните й бяха вече неговите устни. Той усети колебанието й.
После усети как тя се отпуска, за да приеме целувката му. Пулсът му се ускори. Тялото му пламна в огън.
Но Дънкан не стори нищо повече от това да притисне съвсем нежно устни до нейните устни. Те се разтвориха много леко само толкова, колкото да му позволят да провре връхчето на езика си, за да ги погали. Но това бе достатъчно да я накара да въздъхне блажено и да ги разтвори още малко за нежната целувка. Той отново обходи внимателно устните й с език.
— Дънкан — прошепна тя. — Ти си…
Езикът му се плъзна отново между устните й.
И думите, и дъхът заседнаха в гърлото й. Нежната милувка по чувствителната вътрешна страна на устните й бе лека като пеперудено крило. Ако не докосваше Дънкан, Амбър навярно щеше да смята, че самият той е нежен като пеперуда.
Но тя го докосваше. И усещаше буйния огън на яростния му копнеж. Знаеше, че този контраст между действията му и невероятната му жажда би трябвало да я плаши.
Вместо това той я опияняваше по-силно и от най-страстната ласка.
— С теб наистина съм в безопасност — прошепна Амбър.
— Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.
Когато ръцете му я обгърнаха, тя не направи и опит да се отдръпне. Дънкан я вдигна и я намести на коленете си с бавно движение, което бе и милувка, и което й подсказа, че наистина му е приятно да усеща топлината на тялото й в скута си.
— Разтвори наметалото ми и пъхни ръцете си вътре — меко промълви той.
Амбър се поколеба.
— Не искаш ли да се сгрееш на моята топлина? — попита Дънкан.
— Страх ме е.
Клепките му се спуснаха. Доловила тъгата му, тя нададе тих, болезнен стон.
— Ти не ми се доверяваш — каза той. — Какво съм ти сторил в миналото, та сега толкова се боиш от мен? Да не би да съм те насилил?
— Не — прошепна Амбър.