После го повтори още веднъж, и още веднъж, изгаряна от неговата болка. Беше го наранила. Беше го накарала да смята, че не вярва на думата му.
Не можеше да понесе, че му бе причинила такава болка.
Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха през отвора на наметалото му. С жажда, която бе неспособна да прикрие, тя запровира пръсти през дрехите му, докато не почувства отново живата топлина на голата му плът. От гърдите й се изтръгна дълбок, тих стон.
Объркан, Дънкан погледна затворените й очи и изопнатото й лице. Когато осъзна, че самият допир до кожата му й доставя такова върховно удоволствие, цялото му тяло потръпна от възбуда.
— Амбър?
— Да — прошепна тя. — От себе си се боя, не от теб.
Сетне наведе глава и дъхът й обля онова, което пръстите й галеха.
— От себе си…
Устните й се долепиха до шията му и шепотът й заглъхна. Огнен поток премина през него, щом езикът й погали кожата му. Усещането бе тъй неочаквано и вълшебно, че го накара да изстене от наслада.
— Всеки път, когато те докосна, макар и съвсем лекичко… — прошепна Амбър.
Езикът й го погали нежно като котешко езиче. В отговор цялото му тяло се изопна.
— Виждаш ли? — продължи да шепне тя. — Докосвам те и ти пламваш. Аз усещам това и също запламтявам. После те докосвам отново и пламъците се разгарят още по-силно.
— Боже мой! — възкликна дрезгаво Дънкан. Най-после беше разбрал причината за страха й. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз желая теб.
Амбър се усмихна горчиво и въздъхна.
— Не, Дънкан. По-силно. Моето желание и твоето желание, слети ведно.
— Затова ли се страхуваш?
— Да. Страх ме е от… това. — Тя отново го докосна с върха на езика си, за да се наслади на вкуса и топлината на тялото му, на гладката кожа и най-вече на забързаното, мощно пулсиране на кръвта под нея.
— Не се страхувай — промълви Дънкан с нисък, почти прегракнат глас. — Страст като тази е дар от бога.
Амбър се засмя тъжно.
— Нима? Дар от бога ли е да виждаш рая и да знаеш, че никога не трябва да прекрачваш прага му?
Едната му ръка се плъзна под качулката й. Пръстите му се провряха през хлабаво оплетените й коси и извърнаха главата й към него, за да му позволят да се взре в златистите й очи.
— Можем да вкусим от рая, без да преминаваме през кораловите му порти — каза той.
— Възможно ли е наистина?
— Да.
— Как?
— Ще ти покажа.
С тези думи Дънкан стопи малкото разстояние между устните им. Устните на Амбър с готовност се разтвориха под допира на езика му, оставиха го отново да ги погали с вълшебната си ласка.
После езикът му стана по-дързък, по-настойчив, заопипва ъгълчетата на устата й, затърси пролука към топлата й вътрешност.
— Какво ис… — поде Амбър.
Но така и не успя да довърши, защото в този миг езикът му се плъзна между зъбите й и я остави без думи, давайки й в замяна огън.
Ритмичното плъзгане на езика му навътре навън запали огън в цялото й тяло. Едва лумнали обаче, пламъците угаснаха — Дънкан бе отдръпнал езика си.
Възклицанието, което се отрони от устните й, го накара да потръпне като шибнат с камшик. А когато езикът й започна трескаво да дири неговия, в слабините му пламна същински пожар. Дънкан се засмя гърлено и стегна прегръдката си, за да притисне Амбър още по-силно към онази част от него, която гореше най-буйно.
— Това ли търсиш? — попита той.
Езикът му отново се пъхна между зъбите й, ръцете му залюляха хълбоците й към неговите. Жадният й отклик замая главата му. Тя изстена тихичко и се притисна още повече към горещите наслади на тялото му. А когато Дънкан понечи да се отдръпне, за да потуши пламъците, обгърнали и двама им, ръцете й се обвиха здраво около шията му, а езикът й се сплете с неговия в чувствен дуел, в който никой не можеше да загуби.
Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.
Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.
— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.
— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.
Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.
Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.