— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.
Думите му бяха заглушени от стона, който се изтръгна от гърдите на Амбър, когато зъбите му захапаха с изумителна нежност зърното й. Дънкан се усмихна, завъртя глава и стори същото с другото й зърно.
— Ако ме докоснеш — прошепна той, наслаждавайки се на реакцията й, — ще бъда много по-малко уверен в способността си да се владея.
Зад тези слова се криеше все по-силното подозрение, че способността му да се владее не е по-силна от изкусителната страст, с която Амбър откликваше на ласките му. Никога не бе предполагал, че една жена може да го желае толкова пламенно, толкова силно, без свян и задръжки.
— Мой тъмен воине — каза Амбър, — ти никога няма да престъпиш своето обещание.
Увереността в гласа й прозираше и в ясните й очи, които не се откъсваха от него. В тези сияйни глъбини Дънкан видя собственото си тъмно отражение и разбра, че тя му има пълно доверие.
— Надценяваш ме — каза той.
— Тогава не ме издигай толкова високо — прошепна с усмивка Амбър.
— Да освободя ли ръцете ти?
Амбър знаеше, че ако прояви повече търпение, би могла да се освободи и сама, но искаше Дънкан да стори това. Искаше той да разбере, че вярва напълно безрезервно на думата му — така, както тя разбираше твърдата му решимост да не я люби.
Дънкан беше мъж на честта. Честта бе сърцевината на неговата гордост и сила. Тъкмо честта го бе направила такъв, какъвто е.
— Да — прошепна тя. — Освободи ме.
Ала той все още се колебаеше.
— Обещавам да не бъда твърде дръзка — каза Амбър, като се помъчи да скрие усмивката си и не успя.
Дънкан й отговори с усмивка, която можеше да вдигне и мъртвец от гроба.
— Това много би ме разочаровало, сладка вещице.
Сетне сведе глава към гърдите й. Топлият му дъх погали кожата й, нежните милувки с език и мустаци изтръгнаха от устните й порой от задъхани стонове и възклицания. Тя отново разтърси рамене в опит да се освободи от дрехите, стягащи ръцете й.
— Изкушаваш ме — каза Дънкан.
— А ти ме измъчваш.
— Не е ли сладко това мъчение? — Той обхвана с длан гръдта й. Пръстът му погали острото връхче.
— Да — отвърна Амбър. — Много сладко.
— Не толкова, колкото тези розови пъпки.
Дъхът й секна. Усещаше ясно огнената страст, която пулсираше във вените му, докато гледаше пръстите си върху гърдите й.
— Не толкова, колкото когато те карам да стенеш под устните ми — добави Дънкан и отново сведе глава.
— Ръцете ми — промълви тя.
И не можа да каже нищо повече, защото в този миг той плъзна силната си ръка зад гърба й, изви тялото й назад и впи устни в голата й гръд. Амбър изстена от удоволствие и се предаде изцяло на неговите ласки, без да сдържа собствената си възбуда.
Едва когато Дънкан вдигна глава, тя осъзна, че е развързал напълно дрехите й. Той приседна и измъкна ръцете й една по една от дългите ръкави. После бавно започна да смъква дрехите надолу, откривайки кадифената кожа и изящните извивки на тялото й.
Колкото и да копнееше обаче да продължи да я съблича, Дънкан с огромно усилие на волята нареди на ръцете си да спрат до талията й. Пръстите му замачкаха стегнатата й плът нежно, страстно.
Но това не бе достатъчно нито за него, нито за нея. Амбър бързо се надигна и седна с грациозно движение. Облъхна я хладен въздух, който я накара да потрепери. Тя инстинктивно придърпа краищата на мантията върху раменете си и протегна ръце към вървите, стягащи предницата на ризата на Дънкан.
— Бъди като мен — каза тя, като ги развърза. — Гол, само с наметало.
— А ако настина? — попита той с лека усмивка.
— Аз ще те стопля.
Усмивката на Дънкан стана още по-широка. Той свади наметалото си, ризата бързо го последва. С нежна грижовност, която за него бе и удоволствие, и мъчение, Амбър покри отново раменете му с наметалото, като отметна полите настрана.
Кехлибареният талисман на гърдите му блещукаше с особена светлина, сякаш бе пропит с огромната жизненост на Дънкан. Тя се наведе и почтително докосна с устни древния камък.
Чак тогава Амбър се предаде на изкушението, което я преследваше, и плъзна пръсти през облака от тъмни косъмчета на гърдите му. Усмихната, затворила очи в безмълвно блаженство, тя прокара нежно нокти по мускулестия му торс.
— Обичам да чувствам тялото ти. Когато беше потънал в онзи неестествено дълбок сън, часове наред втривах масло от кехлибар в кожата ти, за да не изпаднеш в треска.
— И успя ли?
— Естествено. Кехлибарът е прочут със способността си да отнема огъня от човешките тела.
— Сега и той не би ми помогнал — каза Дънкан.
— Защо?
— Ръцете ти ми причиняват треска.