Амбър и за миг не се усъмни в думите му. Добре усещаше страстната топлина, която се излъчваше от тялото му.
А ако това не бе достатъчно доказателство, истинността на тези думи се преливаше в нея чрез допира до него.
— Все едно, че се къпя във вълшебен огън — прошепна тя.
— Кое?
— Това да те докосвам. Да чувствам страстта ти.
Усмивката му бе някак опасна, но Амбър не изпита никакъв страх. Тя усещаше, знаеше истината, а тази истина бе способността му да се сдържа. Беше й дал дума, а той бе от мъжете, които биха предпочели да умрат, вместо да престъпят клетвата си.
— Но трябва да ти призная нещо — прошепна тя.
— Защо? На свещеник ли ти приличам?
Амбър се засмя.
— Не. Приличаш на това, което си — на смел и страстен воин.
— Тогава защо ще се изповядваш пред мен?
— Защото сега си давам сметка, че продължих да те разтривам с маслото много след като опасността от треска бе отминала.
Дъхът му секна.
— Наистина ли?
— Да — призна Амбър.
— Защо?
— Заради забраненото удоволствие да те докосвам.
Тя прокара лекичко върха на пръста си по зърното на гръдта му. Внезапният прилив на възбуда, обхванал цялото му същество, я прониза като писък. Пръстите й се върнаха на гърдите му и започнаха да ги галят с умелост, която далеч надминаваше опитността й, защото я направляваха реакциите на самия Дънкан.
— Значи сега вече не е забранено да ме докосваш? — попита той с предрезнял глас.
— Не. Глупаво е — прошепна Амбър, — но не е забранено.
— Защо?
Тя се наведе и целуна първо едното му зърно, после другото. А когато го погали бавно с език, цялото му тяло потръпна от удоволствие.
— Защото ми обеща, че ще бъда в безопасност — прошепна тя.
— Днес — каза Дънкан. Съмняваше се, че би могъл да устои още веднъж на подобно изкушение.
— Да, днес, сега — на това място, където древните камъни бдят над морето.
Дънкан обгърна лицето й с длани и впи устни в нейните с жажда, каквато не бе изпитвал никога досега. Целувката беше дълбока и страстна, в нея туптеше напрегнатия ритъм на единението, което той нямаше да допусне, защото бе дал дума.
Амбър се отдаде на целувката, обгърната от силата и топлината на мъжа, който я държеше в обятията си. Ноктите й се впиха в кожата му и това го накара да изстене от удоволствие. Чула, усетила, вкусила страстта в него, тя отново прокара бавно нокти по мускулестия му гръб.
— Ще ме подлудиш — промълви той, опрял устни до нейните.
— Аз вече съм луда — призна Амбър, — но това е твое дело.
Дънкан захапа внимателно долната й устна.
— Колко луда? — попита той. — Достатъчно, за да застанеш гола пред очите и ръцете ми? Достатъчно, за да ми позволиш да те галя по нови начини?
Яростното желание, което премина като вълна през него, докато изричаше тези думи, й подсказа, че той отчаяно копнее тя да каже „да“ — толкова отчаяно, че цялото му тяло трепереше.
След като знаеше това, след като го докосваше и му се доверяваше напълно, Амбър просто не можеше да каже „не“.
— Да — прошепна тя.
Дънкан я стегна в прегръдките си толкова силно, че не й остана дъх, и внимателно я притисна назад, за да я накара да легне отново на земята. Мантията й се разтвори, разкривайки бялата й гръд и розовите зърна, набъбнали от ласките му.
— Вдигни хълбоци.
Гласът му беше неузнаваем. Възбудата, обзела го при вида на полуголото й тяло, бе толкова огромна, че едва не я задуши. Не можеше да диша, не можеше и да помръдне.
След това Амбър вече не знаеше какво прави с нея Дънкан. Знаеше само, че нетърпението му подклаждаше буйния огън на страстта му още повече.
— Дънкан? — прошепна тя.
— Надигни се — каза той. — Позволи ми да видя цветето, чието сърце като същински безумец обещах да не вземам. Днес.
Разтреперана от хиляди противоречиви усещания, Амбър се подчини. Щом повдигна хълбоци, дрехите се плъзнаха по тялото й, дръпнати от силните ръце на Дънкан. Не след дълго тя вече беше съвсем гола с изключение на наметката под гърба й и ярките чорапи на краката. Усещането бе едновременно шокиращо и възбуждащо.
— Красотата ти не може да се опише с думи — дрезгаво промълви той.
Вече не я докосваше и Амбър се почувства внезапно уязвима. Обзе я смут и свян. Със сподавено възклицание тя измъкна изпод себе си края на пелерината и загърна хълбоците си. Когато Дънкан посегна да я дръпне, Амбър се вкопчи здраво в нея.
— Не се срамувай — каза той. — Ти си по-красива и от най-хубавите цветя в султанските градини.
Докато казваше това, ръката му се плъзна под пелерината.
В мига, в който я докосна, желанието му премина през нея като мълния — едновременно нежна и разтърсваща.