Дънкан погали корема й с пръсти, които трепереха съвсем леко от страстта и усилието да я овладее. После ръката му се спусна надолу и малкият му пръст се провря през топлите копринени косъмчета, за да намери под тях плът още по-топла, още по-копринено мека.
При тази неочаквана милувка у Амбър сякаш избликна огнен водопад. Дънкан чу как дъхът й рязко секва и се усмихна; видя как зениците й потъмняват и се разширяват, премрежени от страст, и гореща кръв изпълни набъбналата плът между бедрата му, накара я да запулсира с всеки удар на сърцето му.
Допирът до нежната й, тръпнеща женственост, го изкушаваше безмилостно. С всеки нов дъх той все повече съжаляваше за даденото обещание.
Ръката му, застинала за миг, отново се размърда. Без да откъсва очи от очите на Амбър, Дънкан започна да я гали нежно, неспирно.
— Дънкан — промълви тя, — какво…
Но не успя да каже нищо повече. Пръстите му бяха открили гладката, чувствена плът, скрита под затворените венчелистчета. Амбър възкликна изненадано, обзета от неземна наслада.
От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбок стон, сякаш той самият бе почувствал нейната възбуда. Пръстът му погали отново пъпката на женствеността й, обливайки я с нови и нови вълни на искрящо удоволствие. При всяка ласка усещаше тръпнещия й отклик, гореща влага лизваше пръстите му.
Но когато се опита да плъзне пръсти в нея, Амбър стисна здраво бедра.
— Няма да те насилвам — каза приглушено той. — Но ще умра, ако не мога поне да те докосна. Отвори своята топла крепост. Ще бъда много внимателен гост.
— Не бива да го правя. Не бива да го правим. Не мога да искам толкова много от теб — промълви тя. — Да дойдеш тъй близо, а да не можеш да влезеш…
— Да. Поискай го. Моля те.
— Страх ме е.
Дънкан се засмя тихо и я погали отново, извиквайки у нея нов прилив на пулсираща наслада.
— Не, златна вещице. Не страх е това, което пари върховете на пръстите ми. Това е страст — гореща, сладка и чиста.
Нова ласка и нов изблик на удоволствие. Хълбоците на Амбър се надигнаха инстинктивно, за да откликнат на милувките му. Ръката му я погали още веднъж. Още веднъж я разтърси ярка мълния. После всичко се повтори и потрети.
— Божичко! — прошепна Амбър.
Тръпнещото удоволствие, което я обливаше на вълни, едва не накара Дънкан да извика ликуващо. С блажена въздишка Амбър затвори очи и се потопи в това вълшебно усещане, разтваряйки пламналата си вътрешност под допира му.
Дънкан дръпна пелерината, която я покриваше, но на Амбър вече й беше все едно. Единственото, което имаше значение за нея, бе това сладко мъчение да продължи. Когато ръката му се провря между краката й, тя с готовност му даде онова, което търсеше — разтвори бедра, за да му позволи да я докосва колкото и както копнее.
Той нежно прокара върха на пръстите си по венчелистчетата на цветето, което бавно се разтваряше, за да го посрещне, и продължи да я гали в напрегнатата тишина, нарушавана само от накъсаното й, забързано дишане. Въпреки допира му, Амбър вече не чувстваше неговата страст, защото нейната собствена я бе погълнала напълно.
Внезапно я разтърси мощен екстаз, който я възпламени цяла. Разтрепераният й вик и горещият изблик на неовладяната й възбуда го накараха да се усмихне, въпреки че собствената му неутолена жажда го изгаряше болезнено. Дори когато тръпките на наслада престанаха да я разтърсват, Дънкан не искаше да спира да гали знойното цвете, което току-що бе изкушил да се разтвори.
Ала знаеше, че трябва да спре.
Да продължи, означаваше да захвърли дадената дума на морския вятър и да потопи жадната си плът в пламтящото лоно, което го очакваше, готово да го приеме. С огромно усилие на волята той накара пръстите си да се отдръпнат от нежното цвете.
Не напълно обаче. Ръката му остана между бедрата на Амбър, достатъчно близо, за да усеща нейната топлина, макар и без да я докосва.
Амбър отвори очи и едва сега осъзна, че е гола и че ръката на Дънкан лежи интимно отпусната между краката й. Изнервена, тя посегна към пелерината, за да се покрие отново.
— Не — дрезгаво каза Дънкан. — Недей да се криеш. Така разцъфнала си още по-хубава.
Докато го казваше, той не се сдържа и я погали още веднъж с върха на пръста си. Амбър извика, разтърсена от яростната му жажда и отчаяното му усилие да я потуши.
— Не спирай! — промълви тя. — Това ти причинява болка.
— Да. А това — каза Дънкан, като отново я погали лекичко, — е сол в отворената рана на желанието ми.
Той изруга полугласно и затвори очи.
Тишината бе изпълнена с някакви неясни звуци, с шепота на вятъра и тревата и с далечния глас на зимата. Звуците ставаха все по-силни, докато накрая заглушиха дори тежкото дишане на Дънкан.