Амбър долови странния шум, но не му обърна никакво внимание. Единственото нещо на света, което я вълнуваше, бе Дънкан.
А тя го бе наранила, без дори да знае с какво.
— Дънкан…
Когато пръстите й докоснаха кожата му, Дънкан трепна така, сякаш го беше шибнала с камшик.
— Не — каза той с прегракнал глас. — Не ме докосвай.
— Искам да те облекча.
— Престъпването на думата ми към теб няма да ме облекчи.
Амбър си пое дълбоко дъх, треперейки. Това, което вършеше, беше опасно, означаваше сбъдване на цели две части от мрачното предсказание. Ала не можеше да понася повече болката на Дънкан, не и когато можеше да я излекува.
— Освобождавам те от дадената дума — прошепна тя.
Той скочи на крака.
— Не ме изкушавай, златна вещица. Вече вдъхнах аромата на страстта ти. Все едно, че вдъхнах огън. Не мога да издържа дълго.
Тишината, която последва думите му, се изпълни с далечно шумолене и странни гласове, които ставаха все по-силни и накрая се превърнаха в същинска какафония от звуци. Въздухът засвистя, прорязан от хиляди криле — ята диви гъски се спускаха над блатото. Телата им изглеждаха черни на фона на залязващото слънце, тревожните им крясъци възвестяваха ранното настъпване на зимата.
Ала и смърт ще долети.
Смърт ще долети.
Ще долети.
Смърт.
Ще.
Амбър запуши ушите си с длани, за да заглуши думите на сбъдващото се ужасно предсказание.
9
Ерик чакаше Дънкан и Амбър, седнал на един стол от гладко дъбово дърво, върху чиято седалка за по-меко бе сложена възглавница. Въпреки скъпите драперии по стените и бумтящия в огнището огън, голямата зала на имението Сий Хоум беше студен. При всеки по-силен порив на вятъра през цепнатините в дебелите дървени стени проникваше леден въздух, който разлюляваше драпериите. Макар че покритите с дърворезба паравани бяха поставени така, че да препречват течението от главния вход на къщата, пламъчетата на факлите подскачаха и трепереха всеки път, щом вратата се отвореше, а тя току-що се бе отворила отново.
Дори пламъците на огъня се разлюляха от силното течение. Танцът им се отрази многократно в очите на рунтавите хрътки, които лежаха в нозете на Ерик, в нетрепващия взор на сокола, кацнал на един прът зад дъбовия стол, в очите на самия Ерик… и в старинната сребърна кама, която той премяташе бавно в ръцете си.
Чу се изщракването на тежкото резе — вратата вече беше затворена. Миг след това пламъците се успокоиха. Забързани стъпки, придружени от тихия, настоятелен глас на Алфред оповестиха приближаването на рицаря към големия салон.
Без да каже и дума, Ерик впери поглед в тримата, които се бяха прибрали почти с изгрева на луната. Егберт го гледаше глуповато. Руменината по лицето на Амбър едва ли бе предизвикана само от излезлия студен вятър. Дънкан изглеждаше точно така, както го беше кръстила Амбър — тъмен воин.
Ерик продължаваше да мълчи упорито и да наблюдава тримата, без да обръща никакво внимание на Алфред. В разрез със своите обичайни добри обноски, този път той не покани никого да седне по столовете, придърпани близо до огъня.
За Амбър бе повече от ясно, че е на косъм да избухне.
— Май докарахте зимата — отбеляза накрая Ерик. Въпреки очевидната му ярост, тонът му беше мек. Контрастът между гласа му и камата, сияеща в ръцете му, бе повече от обезпокоителен.
— Дивите гъски я докараха — каза Амбър. — Току-що долетяха при Шепнещото блато.
Новината не смекчи ни най-малко изражението на Ерик. Тонът му обаче остана същият — спокоен до безразличие.
— Ах, дивите гъски — измърмори той. — Касандра ще е доволна.
— От ранната зима? — попита скептично Дънкан.
— Сигурно е много хубаво човек да знае, че само да си помисли нещо и то се сбъдва — каза Ерик, без да откъсва поглед от Амбър, — докато обикновените простосмъртни трябва да се осланят на такива крехки неща като доверието и честта.
Кръвта се отдръпна от лицето на Амбър. Познаваше Ерик откак се помнеше, но никога не го бе виждала такъв. Ядосан — да, той имаше избухлив нрав. Виждала го бе дори разярен. Но не и на нея.
И не толкова разярен.
— Можеш да се оттеглиш, Алфред — каза Ерик.
— Благодаря, господарю — промълви рицарят и се изпари с пъргавината на човек, подгонен от демони.
— Егберт.
Гласът на Ерик беше като камшичен удар. Момчето подскочи.
— Да, господарю? — припряно попита то.
— Тъй като проспа целия следобед, тази нощ ще бъдеш на стража. Заминавай на поста си. Веднага.