— Да, господарю!
И Егберт също напусна залата със завидна скорост.
— Струва ми се — замислено отбеляза Ерик, — че никога не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.
Амбър издаде звук, който можеше да означава и всичко, и нищо. Все още бе шокирана от това, че Ерик знаеше как Егберт е прекарал следобеда.
Питаше се дали знае и това, че двамата с Дънкан бяха избягали от валета.
— Страх го е от теб — каза тя.
— Значи е по-умен, отколкото предполагах. И със сигурност по-умен от теб.
Амбър трепна.
Дънкан пристъпи крачка напред, но се спря, когато Амбър го сграбчи за китката с няма молба.
— Как беше ездата? — любезно попита Ерик. — Студено ли беше?
— В началото — не — отвърна Дънкан.
— Денят беше хубав — побърза да каже Амбър.
— А твоето любимо място, Посветена? И то ли беше хубаво?
— Откъде знаеш? — попита напрегнато тя.
Усмивката на Ерик беше като усмивка на вълк, който се готви за скок.
Внезапно на Дънкан му се прииска да има под ръка меч или бойния чук. Но нямаше нито едното, нито другото. Единственото, с което разполагаше, бе увереността, че Ерик, въпреки своя чар и чувство за хумор, може да бъде много опасен враг.
Като внимаваше да не прави резки движения, Дънкан свали наметалото си и го простря да съхне на една дървена маса.
— Може ли? — попита той, като посегна към пелерината на Амбър.
— Не. Аз… искам да кажа…
— Страхуваш се, че деколтето ти не е добре затворено? — довърши вместо нея Ерик.
Тя го погледна боязливо.
Изражението на лицето му никак не я успокои. Ерик беше в свирепо настроение.
— Какво, няма ли да отричаш? — попита меко той. — Няма ли да ме уверяваш, че не сте оставили Егберт да спи на една полянка заедно с два от конете?
— Ние… — поде Амбър, но гласът на Ерик заглуши нейния.
— Няма ли да ме убеждаваш, че доверието ми не е било измамено и че честта ти не е била отнета, заедно с девствеността ти? Няма ли да се изчервиш…
— Не, това не е…
— … и да ме умоляваш, заеквайки, да…
— Достатъчно.
Нескритата заплаха в гласа на Дънкан шокира Амбър.
Хрътките до стола на Ерик скочиха на крака с ръмжене. Кривият клюн на сокола се отвори с пронизителен, гневен писък. Ноктите на Амбър неволно се впиха в китката на Дънкан.
— Престани да я измъчваш — каза Дънкан, без да обръща внимание на наежените животни.
Искаше да добави, че да се нарича „Амбър девствена“ е нелепо, и че никой не знае това по-добре от самия него. Но един поглед към святкащите, вълчи очи на Ерик го накара да обясни по-внимателно.
— Девствеността на Амбър е толкова непокътната, колкото беше и сутринта — каза той. — Имаш думата ми.
Възцари се тишина. Ерик продължаваше да премята камата в ръка, изучавайки с очи тъмния воин, който се бе изправил срещу него, готов за битка.
О, да, дори жаден за битка.
Изведнъж Ерик разбра. И като отметна глава назад, избухна в гръмък смях.
Хрътките пригладиха с лапи наежената си козина и пак се изтегнаха спокойно на пода; жълтите им очи грееха на светлината на огъня. Едно изсвирване на господаря му укроти гнева и на сокола.
Когато отново настъпи тишина, Ерик погледна Дънкан с мъжко съчувствие.
— Вярвам ти — каза той. Дънкан кимна отсечено.
— Нямаш блажения вид на мъж, изразходил следобеда — и себе си! — между меки женски бедра — допълни Ерик.
Дънкан измърмори под носа си нещо нецензурно.
— Приближи се до огъня, воине — подкани го Ерик, като полагаше усилия да не показва усмивката, скрита под брадата му. — Сигурно си се вдървил от студ. Или някоя част от тялото ти все още е топла?
— Ерик! — възкликна смутено Амбър.
Ерик погледна изчервените й бузи и се усмихна полунежно, полуразвеселено.
— Малката ми непорочна Посветена — каза нежно той, — в тази крепост няма човек, който да не знае къде са му очите на Дънкан — и кой отвръща на взора му.
Амбър притисна длани към пламналите си бузи.
— Мъжете вече даже правят облози — продължи Ерик.
— За какво? — попита отмаляло тя.
— Кой от двама ви ще се огъне пръв.
— Няма да е Дънкан — каза кисело Амбър, без да съзнава колко се е издала.
Ерик разбра веднага. Дънкан също. Докато Ерик се превиваше от смях, той отиде до Амбър и скри пламналото й лице на гърдите си.
Приливът на противоречиви усещания при допира му — желание, съжаление, смях — й подейства странно успокоително. Но най-хубавото от всичко бе, че Дънкан отново искаше да се докосват.
По пътя към Сий Хоум той бе отбягвал всякакъв допир до нея.
Амбър се отпусна с въздишка в обятията му и остави силното вино на близостта му да я опияни, да пропъди студа, обхванал я още в мига, в който чу шума от кацащите гъски.