Амбър се вцепени.
— Какво има? — попита я тихо Ерик.
— Църквата — каза тя. — Било е сватба.
— Сигурна ли си? — попитаха в един глас Дънкан и Ерик.
— Да. Усещам бродирана пантофка…
— В ръката ми! Да! — прекъсна я ликуващо Дънкан. — Пантофката й беше сребърна и нежна като скреж! Помня я!
Сълзи набъбнаха в очите на Амбър, сетне се спуснаха беззвучно по бузите й.
— Има ли още нещо, Амбър? — попита Ерик. Този път гласът му наистина беше мек, защото бе видял сълзите й и беше отгатнал причината за тях.
Дънкан внезапно осъзна, че е стиснат пръстите й с все сила.
— Заболя ли те? — попита той.
Амбър поклати глава, но избягна погледа му. Дългите, силни пръсти на Дънкан обаче повдигнаха лицето й към неговото.
— Безценна Амбър — промълви той, — защо плачеш?
Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Гърлото й беше задавено от сълзи.
— Да не би да си видяла в паметта ми нещо, което аз не виждам? — попита той.
Тя отново поклати глава и се опита да се отдръпне от него. Ала Дънкан не й позволи.
— Да не би…
— Стига — прекъсна го рязко Ерик. — Не я докосвай. Остави я да се успокои, доколкото може.
Дънкан отмести поглед от Амбър към мъжа, чиито очи отразяваха сиянието на огъня досущ като очите на хрътките му.
— Какво има? — попита той. — Някаква тайна, достъпна само за Посветени? Затова ли тя не иска да ми каже?
— Де да беше — промърмори Ерик. — Тайните на Посветените са достъпни за разума. Тайните на сърцето — не.
— Говори по-смислено!
— Много е просто — каза Ерик. — Ти си стоял в църква с женска пантофка в ръка.
— Какво общо има това със сълзите на Амбър? — раздразнено попита Дънкан.
— Тя е отдала сърцето си на мъж, който вече има съпруга. Не мислиш ли, че това е достатъчна причина за сълзи?
В първия момент Дънкан не разбра. А когато разбра, той сграбчи Амбър в прегръдките си и се засмя. След миг тя също се засмя, усетила онова, което Дънкан току-що бе открил.
— Аз давах пантофката на един мъж, а не я вземах от него — обясни Дънкан. — Той се женеше за притежателката й, не аз!
Хрътките се изправиха на крака, навириха глави и нададоха силен, ликуващ вой.
Дънкан ги изгледа втренчено, питайки се какво им става.
Амбър гледаше втренчено Ерик, питайки се какво го е зарадвало толкова, че да накара кучетата му да възвестят тази радост в тишината на нощта.
— Изпратил си ги сами до свещения Каменен пръстен? — ужасено възкликна Касандра.
— Да — кимна Ерик. — Дънкан иска да намери паметта си, преди да се е намерил между краката на Амбър. Аз пък предпочитам да стане обратното.
— Играеш си с огъня!
— Ти самата си ме учила — спокойно каза той, — че който не рискува, не печели.
— Това не е риск. Това е лудост!
Ерик обърна гръб на Касандра и обгърна с поглед Скритото езеро и дивите блата. Край него, из които гнездяха и прелитаха безчет водни птици. Похлупак от облаци бе покрил най-високите части на зъберите. Мочурливата земя под облаците беше обагрена в кафяво и черно, зелено и бронзово — шарена паница, чакаща да се напълни със зима.
Въпреки че билото на Стормхолд не се виждаше, Ерик знаеше, че високият връх скоро ще бъде забулен с воал от блестящ сняг. Дивите гъски и Касандра се бяха оказали прави. Зимата се спускаше към земята, обгърната в наметало от леден вятър.
Соколът на китката му се размърда неспокойно, доловил бурята от емоции, която кипеше под спокойната външност на господаря му. Касандра погледна тревожно птицата. Знаеше, че само хрътките на Ерик усещат чувствата му по-ясно от нея.
— Тази „лудост“, както я нарече — тихо каза той, — е единственият ми шанс да запазя южните си владения, докато успея да намеря повече добри рицари, които да ми служат.
— Баща ти има много други имоти — поклати глава Касандра. — Погрижи се за тях.
— Какво искаш да кажеш, Посветена? Да отстъпя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр без бой?
— Да.
Соколът разпери криле и нададе пронизителен писък.
— Ами Сий Хоум? — меко попита Ерик. — И него ли да дам на норманското копеле? И Уинтръланс ли да му дам?
— Няма нужда. Английският крал — при това със съгласието на шотландския крал, ако си спомняш, — спомена само Стоун Ринг.
— За момента.
— „Моментът“ е единственото, с което разполагаме.
Соколът продължаваше да пристъпва неспокойно по кожената ръкавица на ръката на стопанина си. Вятърът развяваше тежкото бронзово наметало на Ерик и откриваше индиговосинята вълнена туника, с която бе облечен. Дръжката на меча му проблясваше на фона й като сребърна мълния.