Тялото на Дънкан откликна незабавно на тези мисли. Вече бе свикнал, когато е край Амбър да усеща как пламва цял и как плътта му се втвърдява и започва да пулсира. Това, с което не беше свикнат, бе тихият, далечен глас, който го предупреждаваше, че не бива да й посяга.
Би било грешка.
Ала Дънкан пропъди тази мисъл още щом се появи.
Тя не е сгодена. Не е омъжена. Не е целомъдрена, въпреки приказките на Ерик. Някога двамата с нея сме се любили. Сигурен съм в това.
И тя ме иска така, както я искам аз.
Какво лошо може да има в това?
Отговор на безмълвния му въпрос не последва. Мракът, в който лежаха скрити спомените му, мълчеше упорито.
Женен ли съм? Това ли се опитва да ми каже тази проклета тишина?
Отново не се появи никакъв спомен, но Дънкан беше сигурен, че не е женен. Не можеше да каже защо, ала го усещаше съвсем ясно.
— Дънкан?
Той се обърна към момичето, чиито очи бяха по-красиви и от кехлибарите, които носеше.
— Приближаваме Каменния пръстен — каза Амбър. — Позната ли ти е околността?
Тя спря коня си на върха на едно малко възвишение. Дънкан спря до нея и се надигна на стремето, за да огледа добре земята, която се разстилаше пред очите му.
Беше величествена, притихнала земя, с обвити в мъгла дървета, със скупчени тук там камъни и стръмни хълмове, чиито върхове се губеха в сребристи облаци. Малко поточе проблясваше между покритите с мъх скали и накапалите листа; гласът му се долавяше едва едва, също като шепота на водните капчици, които се плъзгаха бавно по голите дъбови клони, за да паднат на земята.
Изпълнена с трепетно безпокойство, Амбър чакаше да зърне по лицето на Дънкан някакъв проблясък от спомен. Молеше се да го зърне, ала и се страхуваше от него.
Страхуваше се за своето собствено щастие.
Молеше се заради щастието на Дънкан.
— Много прилича на пътя към Призрачния дол — каза накрая Дънкан. — Как бих искал ей там да е Шепнещото блато.
На устните му играеше лека усмивка. По лицето на Амбър плъзна руменина, която нямаше нищо общо с мразовития въздух. Когато я видя, Дънкан се усмихна още по-широко.
— Помниш ли устните ми върху твоите гърди? — попита той.
Тя се изчерви още по-силно.
— А помниш ли как буйно разцъфна твоето цвете?
Амбър усети, че се задъхва.
Без да откъсва очи от нея, Дънкан промълви нежно:
— Сънувам неговите огнени, влажни цветчета и се събуждам, обхванат от треска.
Амбър не можеше да прикрие нито червенината по лицето си, нито чувствените тръпки, които пробягваха по тялото и.
— Кажи ми, че си спомняш — каза приглушено Дънкан. — Кажи ми, че не съм единственият, който изгаря в треска.
— Ще го помня до края на живота си — прошепна тя с полусведени клепки. — Ти ми подари… рая.
Чувствената нотка в гласа й накара тялото му да пламне.
— Ти ме даряваш с наслада и изкушения, на които не мога да устоя — промълви той.
Тъжна усмивка пробягна по устните на Амбър.
— Не е нарочно — каза тя. — Сега, когато вече знам, се опитвам да не го правя.
— Какво, знаеш?
— Силата на това, което ни привлича един към друг.
— Затова ли избягваш да ме докосваш, като че съм прокажен?
Амбър го стрелна с очи, сетне отново спусна клепки.
— Мислех, че така ще ти е по-лесно.
— По-лесно ли му е на сокола, когато крилете му са счупени?
— Дънкан! — възкликна поразена тя. — Никога не съм искала да те нараня. Мислех… мислех, че ако не съм постоянно край теб, ще ме желаеш по-малко.
— Ти по-малко ли ме желаеш в сравнение с вчера или онзи ден? Амбър затвори очи и изстена отчаяно.
— Отговори ми — настоя той.
— Желая те по-силно, не по-малко — прошепна тя.
Дънкан се усмихна. Но когато видя от спуснатите й ресници да се процеждат сълзи, усмивката му тутакси угасна.
— Защо плачеш? — попита той, като доближи коня си до нейния. Амбър бавно поклати глава. Топлите му, силни пръсти повдигнаха брадичката й.
— Погледни ме, безценна Амбър.
При този нежен допир чувствата, бушуващи в гърдите му, се изляха в нея като порой. Въпреки че ги погълна жадно, тя знаеше, че трябва да спре. Колкото повече опознаваше Дънкан, толкова по-ясно осъзнаваше какво би му струвало единението помежду им.
Неговата чест.
— Няма ли да ми кажеш защо плачеш? — повтори Дънкан. Амбър почувства загрижеността му, но от това сълзите й само закапаха още по-бързо.
— Да не би да се чувстваш омърсена от това, че те докосвах? — попита той.
— Не — каза тя.
Гласът й беше изтънял от усилията, които полагаше да не побегне от Дънкан.
И да не се хвърли в обятията му.
— Да не би да се боиш, че ще те любя? — попита той.