— Да — прошепна Амбър.
— Нима е толкова ужасно да ме пуснеш в рая на тялото си?
— Не.
Амбър си пое дълбоко, мъчително дъх и отвори очи. Дънкан я гледаше с толкова нежна загриженост, че почувства порив да го успокои.
— За мен не би било ужасно — каза тя с треперещ глас. — За теб… ах, мой тъмен воине, боя се, че за теб това ще бъде не рай, а ад.
Той се усмихна.
— Не се бой. Ти ще ми доставиш неземна наслада. Знам го така, както знам как пулсира кръвта ми при самата мисъл за това.
От устните й се изтръгна звук, който бе наполовина смях, наполовина отчаян вик.
— А после какво? — попита тя. — Какво ще стане, ако се окажа девствена, въпреки че не вярваш?
— Ще удържа на думата си.
— Ще се ожениш за мен?
— Да — кимна Дънкан.
Амбър отново си пое дълбоко дъх.
— И след време ще ме намразиш.
В първия момент Дънкан помисли, че тя се шегува. После обаче осъзна, че не е така.
— Защо да мразя момичето, което е по-прекрасно от всички красиви жени, истински или сънувани? — попита той.
— Тъмен воин… — прошепна Амбър.
Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. Устните й погалиха пръстите му толкова лекичко, че Дънкан едва ги усети.
— Кажи ми — настоя той. — Какво те натъжава толкова?
— Усещам колко си неспокоен — простичко отвърна тя.
Дънкан се усмихна.
— Твоята топлина може да ме излекува.
— Ще излекува желанието. Но за онази част от теб, която е окована в мрачни сенки, която се вълнува, бунтува, копнее за един загубен живот… за това нямам лек.
— Един ден ще си спомня всичко, сигурен съм.
— А ако тогава вече сме женени? Какво ще стане?
— Тогава ще се наложи да наричаш съпруга си с друго име пред хората — каза той с усмивка. — Но в спалнята аз ще си остана твоя тъмен воин, а ти ще си моята кехлибарена вещица.
Устните на Амбър трепнаха в опит за усмивка.
— Мисля, че… страхувам се, че ти ще си мой враг, ако си възвърнеш паметта.
— А аз мисля, че ти си просто едно момиче, което се бои да не нахлуя насила през портите на рая.
— Не е… — поде Амбър.
Гласът й премина в слисано възклицание, защото в този миг Дънкан я грабна от седлото и я намести в скута си. Въпреки плътните дипли на пелерината си, тя усети коравия, пулсиращ меч на желанието му да се притиска към нея.
— Не се страхувай — каза той. — Няма да те направя своя, докато сама не го поискаш. Не, докато не ме помолиш! Какво сладко, мъчително удоволствие ще бъде да те накарам с ласките си да ме умоляваш!
Усмивката му бе едновременно нежна и изпълнена с огнено желание и нетърпение. Тя накара сърцето на Амбър да подскочи, обзето от чувства, за които не смееше дори да си помисли, камо ли да ги изрече гласно.
— Аз нямам нито семейство, нито богатство — промълви отчаяно тя. — А ти може да имаш и едното, и другото.
— Тогава на драго сърце ще ги споделя с моята невяста.
Това, че мечтите й бяха изказани на глас, не спря горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.
Възможно ли е? Ще може ли Дънкан да ме обикне достатъчно, та да ми прости, когато папетта му се върне?
Възможно ли е от подобно тъмно начало да се роди толкова честит живот?
Дънкан се приведе към нея и попи сълзите от ресниците й с нежни целувки. Сетне докосна с устни нейните с изненадваща гальовност и сдържаност.
— Имаш вкуса на морския вятър — каза той. — Хладен и леко солен.
— Ти също.
— Защото на устните ми са твоите сълзи. Ще ми позволиш ли да вкуся и усмивката ти?
Амбър не можа да се сдържи и се усмихна. Дънкан също не можеше повече да се сдържа и впи устни в нейните. Тази втора целувка нямаше нищо общо с първата — беше огнена и страстна. Когато най-после се откъсна за миг от Амбър, тя бе поруменяла и трепереше от възбуда. Устните й сляпо подириха неговите за още.
— Да. Така ще бъде. Устните ти ще са разтворени, пламтящи, набъбнали от копнеж по мен.
В мига, в който Дънкан се наведе отново към нея, разбойниците се нахвърлиха върху тях от всички посоки.
11
Мъжете бяха въоръжени с ножове, дървени сопи и едно импровизирано копие. Тъй като Амбър бе в скута му, Дънкан не можеше да се съпротивлява. Разбойниците налетяха като вълци с ръмжене и викове върху му и го свалиха от седлото, а заедно с него и Амбър.
Когато нечия груба ръка стисна китката й, а друга посегна към скъпоценната й огърлица, Амбър нададе ужасяващ писък. Отчасти той се дължеше на болката от чуждия допир, но много повече — на яростта й от това, че някакъв си разбойник се осмелява да посегне на свещения й медальон.
Сребърната й кама проблясна за миг и изтръгна ответен писък от гърдите на разбойника. Той веднага свали ръце от нея, но само за миг. В следващия Амбър видя как мъжът замахва с юмрук. Въпреки че успя да се извърне бързо, ударът я зашемети дотолкова, че тя се просна в цял ръст на земята.