Дънкан от Максуел, Шотландския чук.
— Ранена ли си? — попита Дънкан. — Докоснаха ли те тези плъхове?
Пръстите му я погалиха нежно по пребледнялото лице. В очите й набъбнаха горещи сълзи на отчаяние и мъка по невъзможното щастие.
Любим и враг в едно.
Любимият й враг — коленичил до нея с потъмнели от загриженост очи, с топлина и нежност, които преливаха в нея и при най-лекото докосване.
— Амбър?
Последният лъч надежда в сърцето й бързо гаснеше. Въпреки че бе открила у Дънкан следи от Познанието, а Шотландския чук със сигурност не беше Посветен, убийствената ловкост, с която въртеше бойния чук не оставяше място за никакво съмнение.
Никакво съмнение, никаква надежда, че може да е сгрешила, никакво извинение да продължава да крие от Ерик, че е спасил живота на най-големия си враг и че е довел този враг при Амбър.
Която бе предала Ерик, запазвайки в тайна страховете си.
Не мога повече да мамя Ерик.
Но как да предам Дънкан, моята любов, моя враг, кръвта, която гори във вените ми…
Две силни ръце вдигнаха Амбър от земята. Нежни устни обсипаха с леки целувки лицето й, очите, устните й. Всяка от тях бе като остър нож в сърцето й.
— Не… не съм ранена — пресипнало каза тя.
— Ужасно си пребледняла. За пръв път ли виждаш истински бой?
Тя не отговори. Полагаше отчаяни усилия да си поеме дъх.
— Не се бой, безценна Амбър — прошепна Дънкан, опрял устни до бузата й.
Неспособна да произнесе и дума, Амбър просто поклати глава.
— Не те е страх, нали? — попита той. — Аз мога да те защитя и срещу много по-лоши врагове от тази нещастна сбирщина разбойници и крадци. Знаеш го, нали?
Амбър се засмя почти истерично. Сетне зарови лице на гърдите му и се разрида.
Дънкан от Максуел, Шотландския чук. Да, прекрасно знам, че ти можеш да ме защитиш.
От всичко, освен от предсказанието.
И от самата мен.
Най-вече от самата мен. Как можеш да защитиш сърцето от плътта, в която тупти? Любим. Враг. Ярка светкавица разцепи деня от небето до земята. Веднага след нея отекна мощен гръм.
— Конете — промълви Амбър.
— Стой тук — каза Дънкан, като я пусна да стъпи на земята. — Аз ще ги доведа.
Когато се обърна, Амбър видя на туниката му червено петно.
— Ти си ранен! — извика тя. Дънкан продължи да върви напред.
— Дънкан!
С разтуптяно от уплаха сърце Амбър се спусна след него.
— Успокой се — каза той, като я сграбчи в обятията си и я вдигна във въздуха. — Ще подплашиш конете.
— Пусни ме! Ранен си!
Бялата усмивка на Дънкан проблясна под тъмните мустаци, при вида на загрижеността в очите на Амбър. Той я пусна, стигна с няколко бързи стъпки до Белоножка и улови юздите й.
Кобилата трепна неспокойно, но не се опита да побегне. Дънкан се обърна и без никакво усилие качи Амбър на седлото. После вдигна глава към нея и се усмихна.
— От удара на Саймън ме заболя повече, отколкото от… — започна той.
— Но ти кървиш! — прекъсна го Амбър.
— Глупости, даже комар би ми изсмукал повече кръв от ножа на онзи разбойник.
Преди тя да успее да каже още нещо, Дънкан се обърна, хвана собствения си кон и се метна на седлото с невероятна лекота.
— Накъде е Каменният пръстен? — попита той. — Насам?
Амбър дори не погледна накъде сочи Дънкан. Мислеше единствено за раната му и за това, че трябва да се погрижи за нея час по-скоро.
— Крепостта е нататък — каза тя, като посочи пътя. В този миг отново проблясна светкавица, последвана от гръм.
— Бурята също е нататък — отбеляза Дънкан. — Има ли наблизо място, където да се подслоним?
— В средата на Каменния пръстен има могила с древно светилище.
— Води ни натам.
Амбър се поколеба още няколко мига, вперила тревожен поглед в небето. Чувстваше как постепенно я обзема усещането за съдбовност, което често я завладяваше в Призрачния дол и на други свещени места.
Само че сега не се намираше на такова свещено място. Нямаше древни камъни, поставени от отдавна мъртви ръце.
— Амбър? Какво има? Не знаеш ли пътя?
Ослепителна мълния проряза небето, по-ярка от сто слънца. Гръм разтърси земята така, сякаш в дола се бе сринала лавина от огромни камъни.
Амбър усети как косите й настръхват. Мълнията бе паднала съвсем близо до пътеката за крепостта, като че ли самото небе ги предупреждаваше да не се връщат.
Но ние трябва да се върнем! Дънкан е ранен.
Нова мълния се спусна като копие от небето, този път по-близо.
Амбър имаше чувството, че е животно, пришпорвано неумолимо от нечия невидима ръка към зиналата паст на тъмен тунел със стесняващи се стени, които тя усещаше, но не можеше да види. Усещането за съдбовност ставаше все по-натрапчиво и по-силно, докато накрая започна да й се струва, че ще я взриви.