— Да бягаме към крепостта! — извика тя, като смушка с пети Белоножка.
Мълнията се стовари току пред нея. Белоножка захапа яростно юздата и препусна с всички сили в обратната посока, съпроводена от тътена на гръмотевицата.
Амбър се опита да овладее подплашената кобила и да я върне обратно, но скоро се отказа. Трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени. Един бърз поглед през рамо й показа, че конят на Дънкан я следва със същата главоломна скорост.
Каменният пръстен изникна пред очите им, преди дори да помислят за смяна на посоката. Белоножка премина през външния кръг от камъни, без изобщо да забави ход. Щом стигна до вътрешния обаче, животното внезапно се укроти, сякаш от него изведнъж се бе изпарил всякакъв порив за бягство.
Амбър скочи припряно от седлото, привдигна полите си и се втурна към външния кръг. Както се бе и опасявала, жребецът на Дънкан се беше запънал пред камъните. Дънкан го пришпорваше ядосано, но животното упорито отказваше да продължи напред.
— Чакай! — извика Амбър. — Той не вижда прохода!
— Какви ги говориш? — възкликна Дънкан. — Между тези камъни има достатъчно място за пет коня!
— Да, но той не може да го види!
С развети коси Амбър изтича до коня, хвана поводите му и започна да му говори кротко. Когато животното се поуспокои, тя сложи едната си ръка на муцуната му, а с другата улови юздата.
Едно нежно потупване, една окуражителна дума — и жребецът пристъпи напред. Неувереният му ход красноречиво говореше, че мястото никак не му харесва. Ушите му се мърдаха напрегнато във всички посоки. Така беше, докато не преминаха във вътрешния кръг. Там животното изпръхтя и се отпусна, видимо успокоено.
Дънкан се огледа учудено, питайки се какво е вдъхнало на коня тази внезапна увереност, че тук е в безопасност.
— Какво искаше да кажеш с това, че конят ми не можел да види пътя? — попита той.
— Твоят жребец никога досега не е бил в Каменния пръстен — обясни Амбър.
— И какво от това?
— За да се научи да влиза в свещени места като това, Белоножка трябваше първо да се научи да се доверява по-скоро на моите, отколкото на собствените си очи.
— Както беше при Призрачния дол ли?
Амбър кимна.
— Твоят кон обаче не е научен да ти се доверява по този начин. Освен това никога досега не е влизал в Каменния пръстен, така че нямаше как да намери пътя сам.
Дънкан замислено огледа древните камъни. Подобно на коня, той също почувства, че тук се крие нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.
И подобно на коня, той също усети, че инстинктът му за опасност вече не го боде отвътре, че е заспал спокойно, уверен в сигурността на мястото.
— Забележително — каза той. — Това място е омагьосано.
— Не. Просто е различно. Тук има покой, но го намират само онези, които умеят да виждат през камъните.
— Тоест Посветените.
— Преди време бих ти отговорила с „да“. Но сега… — Тя сви рамене.
— Какво те накара да промениш мнението си?
— Ти.
— Може би съм бил Посветен, преди да загубя паметта си — предположи Дънкан.
Амбър се усмихна горчиво. Знаеше, че Шотландския чук не е Посветен.
— Може би — тихо каза тя — просто притежаваш неразвита дарба за Познание.
Дънкан се усмихна лекичко и сред воя на бурята, разразила се с все сила над гората, през която бяха преминали току-що, се зае да изучава светилището в Каменния пръстен.
Могилата, разположена в средата на Пръстена, беше широка тридесет разкрача и наполовина толкова висока. Виждаше се, че някога цялата е била покрита с гладки камъни. Времето, бурите и слънцето бяха променили всичко това. Сега могилата изглеждаше като същинска градина от знайни и незнайни растения, избуяли в широките пукнатини между камъните.
Като изключим могилата, мястото беше твърде открито, прецени Дънкан. Нямаше къде човек да се скрие, камо ли кътче, подходящо за отбрана срещу внезапно нападение. Макар че отвъд външните камъни се простираше гора, вътре земята бе гола и равна като поляна. Едно-единствено дърво растеше върху нея, но и то не беше достатъчно клонесто, за да послужи за подслон при буря.
Въпреки това погледът на Дънкан непрекъснато бягаше към това дърво. Изящно, красиво, самодивското дърво стоеше като танцьор на самия връх на могилата.
— Какво ти е? — попита Амбър, когато забеляза, че е застинал напълно неподвижно.
— Това дърво… Усещам, че… ми е познато.
— Възможно е. Ерик те е намерил под него.
Дънкан се обърна към нея с очи, в които кипяха сенки и спомени.