— То ме пазеше, докато бях в несвяст — бавно произнесе той. — Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ти стоиш пред мен. Самодивското дърво ме пазеше.
Дънкан скочи от коня и се заизкачва по могилата към дървото. Страх скова сърцето на Амбър. Без да го иска, но знаейки, че трябва, тя тръгне след него. Настигна го едва горе, където го завари да стои със стиснати юмруци под дървото и да го изучава така, сякаш се опитваше да отгатне дали е приятел или враг.
— Спомняш ли си? — попита тихо тя.
Първоначално Дънкан не й отговори. После бавно разтвори единия си юмрук и й протегна длан.
— Спомням ли си? — попита на свой ред той.
В мига, в който Амбър пое ръката му, целият сбор от чувства, мечти, страхове и надежди, които съставляваха Дънкан от Максуел, се преля в нея. Никога досега не бе осъществявала толкова силен контакт с него.
Възбуда след боя и победата.
Страх за сигурността на Амбър в приближаващата буря.
Решимост да си спомни своето минало.
Гняв към онова, което бе отнело паметта му.
А после, когато топлината на нейната плът достигна до неговата, се надигна огромна вълна на желание — толкова мощна, че Амбър се олюля. Вече не усещаше нищо друго, освен страстния копнеж на Дънкан по нея, не виждаше нищо, не чуваше нищо. Дънкан изгаряше и ума, и тялото й с безумната си жажда, по-силна от всичко, което бе усещала някога.
Макар че Амбър не произнесе името му на глас, очите му се отвориха и се взряха в нея с пламенен копнеж. Пръстите му се сключиха около китката й като железни окови и я притеглиха към него със сила, срещу която и да искаше, Амбър не можеше да се съпротивлява. Но тя не искаше да се съпротивлява. Единственото, което искаше, бе да утоли първичната жажда, крещяща от всяка фибра на нейния тъмен воин.
Когато ръцете му я обгърнаха, Амбър не се възпротиви, въпреки че той я притисна толкова силно, че я остави без дъх. Макар че тя отново не каза нищо, Дънкан знаеше.
— Аз ще дишам вместо теб — каза той с приглушен глас. Устните му се впиха в нейните — целувка, която навярно би и причинила болка, ако самата Амбър не се притискаше отчаяно към него, за да е още по-близо, да вкуси още повече от него, да се слее с него.
Същият копнеж изгаряше и Дънкан — да е още по-близо до нея, да усеща още по-силно сладостния допир на нежната й плът, да утоли свирепата жажда на тялото си по единствения възможен начин.
Мина много време, преди да осъзнае, че е повалил Амбър на земята и че ръцете й се мъчат да го отблъснат.
— Моля те — промълви той. — Нуждая се от теб.
От устните и се отрони странен звук, които не беше нито „да“, нито „не“. С усилие, от което цялото му тяло затрепери, Дънкан я пусна.
В мига, в който остана свободна, Амбър извика така, сякаш я беше ударил. Дънкан посегна да я погали, но се дръпна, осъзнал, че не може да разчита повече на способността си да се владее.
— Дънкан?
Гласът на Амбър трепереше; трепереше и ръката, която му протегна.
— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми — отчаяно възкликна той. — Ако те докосна пак, ще те направя своя.
— Тогава ме докосни.
— Амбър…
— Вземи ме.
Дънкан се взря в златистите очи и протегнатата ръка на момичето, което искаше по-силно от самия живот.
Сетне я докосна и усети как цялата пламти, видя в очите й блясъка на собствения си див копнеж.
Неудържимото му мъжко желание заля Амбър като огнена река. Чувстваше се като искра, подета от бурен вихър — горяща, въртяща се безпомощно все по-нагоре и по-нагоре, понесена към незнайна съдба. Тласкана от женските си инстинкти, тя се стремеше с цялото си същество към Дънкан, дирейки в него и убежище, и гориво за разпалване на още по-силен огън.
Дънкан я притегли към себе си със сила, която едва успяваше да овладее. Допирът и вкусът на устните й го накараха да изстене в прилив на още по-неудържимо желание. Тялото му прикова нейното към земята, езикът му се плъзна между устните й с безумна жажда.
Амбър се притисна към него с не по-малка страст в стремежа си да засити мъчително-сладостната възбуда, завладяла и него, и нея самата. Ръцете й посегнаха към тялото му, затърсиха пролука през дрехите.
За Дънкан трескавите движения на пръстите й по лицето му, по гърдите, по панталоните, бе и рай, и ад. Когато тя намери пулсиращото огнище на желанието му, неземното удоволствие едва не го взриви. Хълбоците му рязко се притиснаха към нея — веднъж, втори, трети път; дрезгав стон се изтръгна от дълбините на страстта му.
Амбър чувстваше и насладата, и болката от неутолената му жажда. Колкото и да му харесваше ръката й да го гали, това не му беше достатъчно. Усетила огъня на изгарящата го страст и соления й вкус по кожата му, Амбър разбра, че ласките й наливат в този огън не вода, а масло.