— Покажи ми как да утоля жаждата ти — промълви изтерзано тя. — Не мога повече да търпя да се измъчваш!
Стонът, който се изтръгна от гърдите на Дънкан, наистина беше стон на човек, подложен на мъчение. Ръцете му се плъзнаха по тялото на Амбър. Опитните му пръсти се впиха за миг в хълбоците й и през нея пробягна тръпка на огнено удоволствие. Преди да успее да си поеме дъх, ръцете му вече се спускаха по краката й.
Амбър почти не усети хладната целувка на есента по голата си кожа, защото необузданият копнеж на Дънкан я бе завладял напълно, заличавайки всичко останало. Когато ръката му се притисна между бедрата й, за да се потопи в горещата влага на тялото й и да открие, че то е готово да го приеме, дивата му възбуда я прониза като копие.
А когато пръстът му докосна за миг пламналата сърцевина на собственото й желание, я прониза невероятна, почти болезнена наслада, която си беше само нейна. Тялото й се изопна инстинктивно, притисна се към Дънкан в безмълвна молба да не спира, да продължава.
— Да — дрезгаво каза той. — И аз не мога да чакам повече. Ръцете му стиснаха бедрата й и ги разтвориха. В следващия миг той проникна в нея.
Остра болка сгърчи тялото на Амбър, но тя веднага бе изпепелена от огненото удоволствие, което запулсира в Дънкан, щом се потопи изцяло в нея. Сетне той изведнъж застина напълно неподвижно.
Опита се да успокои яростното бушуване на кръвта си, но това беше невъзможно. Амбър бе кадифен огън, който го обгръщаше здраво, галеше всяка частица от болезнено тръпнещата му мъжественост. Той изстена и започна да се движи в нея, дирейки пълно единение.
Освобождаването му я връхлетя като буря. Със силен, треперещ вик тя сключи ръце около него и усети как екстазът му преминава в нея на огромни, пулсиращи вълни.
Но когато премина и последната, на тяхно място дойде не покой, а тревога и болка. Дънкан се надигна и видя онова, което се боеше, че ще види — кръвта на своята любима по тялото си.
— Аз те нараних — промълви той, стиснал челюст. — Проклятие, не исках да ти причиня болка! Какво ми става? С никоя друга жена не съм бил такъв звяр!
— Не — каза Амбър, като докосна бузата му. — Не съм ранена.
— Но ти кървиш!
— Естествено. Всяка девойка кърви, когато приема за пръв път мъж в тялото си.
Ако не беше толкова ужасено, изражението, което се изписа на лицето на Дънкан щеше да бъде много забавно.
— Била си девствена? — предрезняло възкликна той.
— Как можеш да се съмняваш? — попита полуусмихнато Амбър. — Та ти носиш доказателството като ален флаг.
— Но ти откликна толкова бързо, толкова пламенно — като сокол, който е свикнал да лети.
— Наистина ли?
— По дяволите, да!
— Нямах представа — простичко каза Амбър.
Дънкан затвори очи и се опита да осмисли онова, което бе сторил току-що. Тя е била девствена, беше му се отдала… а в замяна той й бе дал единствено болка.
Сигурен бе в това. Беше почувствал разкъсването така, както навярно го бе почувствала и тя, и въпреки това бе отказал да повярва.
„— Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.
— Със или без памет?
— Да.
— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си.“
С треперещи пръсти Дънкан смъкна дрехите й, за да прикрие голотата й.
Амбър го гледаше с тревожни очи. Нищо не разбираше. Благодарение на допира му усещаше, че е едновременно ядосан и тъжен, ала допирът не бе в състояние да й обясни причината.
— Дънкан — прошепна тя, — какво има?
Дънкан я погледна с очи, в които имаше повече мрак отколкото светлина, повече сенки от когато и да било. Същите мрачни чувства бяха сгърчили и устата му.
— Ти беше недокосвана — прегракнало каза той, — а аз ти се нахвърлих като разгонено животно. По дяволите, заслужавам да ме нашибат с камшик!
— Не! Ти не си ме насилвал.
— Но и не ти доставих удоволствие.
— Какво искаш да кажеш?
Обърканото й изражение ни най-малко не успя да възстанови самоуважението на Дънкан.
— Удоволствието, което изпита в Призрачния дол — каза той. — Днес нямаше и помен от него.
— Днес изпитах цялото удоволствие, което изпита ти. Това лошо ли е?
Дънкан изръмжа погнусено и се извърна. Не можеше повече да гледа отражението си в разтревожените и златисти очи.
— Мой тъмен воине — прошепна Амбър.
Измъченият й глас го прободе като нож. Лекият, едва доловим допир на пръстите й до китката му, парализира цялата му огромна сила.
— Кажи ми в какво сбърках — попита тя.
— В нищо не си сбъркала.