— Защо тогава ми обръщаш гръб?
— На себе си обръщам гръб — яростно изръмжа той. — Но накъдето и да се завъртя, не мога да избягам от себе си. Остави ме.
Когато Амбър отдръпна ръката си, Дънкан скочи на крака и с няколко резки движения оправи дрехите си.
— Можеш ли да яздиш? — попита той, стиснал зъби и свил ръце в юмруци.
— Разбира се.
— Сигурна ли си?
— Дънкан — раздразнено каза Амбър, — дойдох тук на кон, не помниш ли?
— А после аз те нараних до кръв. Питам те пак, можеш ли да яздиш?
— И аз пак ти казвам: да!
— Добре. Трябва бързо да се връщаме в крепостта.
— Защо?
Отговор не последва.
Амбър вдигна поглед нагоре. Небето, доскоро надвиснало заплашително и раздирано от мълнии, сега бе придобило перленосивия цвят на гълъбова гръд.
— Виж — изненадано възкликна тя, — бурята е отминала!
Дънкан удостои небето с един единствен ядосан, кратък поглед. Сетне се обърна и мрачно изгледа самодивското дърво, което бдеше над вечния сън на могилата.
Доволно ли си, самодивско дърво?
По-добре да ме беше оставило да умра, отколкото да ми позволиш да се превърна във воин, неспособен да се контролира, в изнасилвач на девици.
Към тези горчиви упреци се прибавяше и мисълта, че ще се наложи да изтърпи недоволството на Ерик от факта, че васалката му вече не е девствена.
Дънкан бе откъснал забранен плод. Сега трябваше да си понесе последствията.
И да се моли да не се окаже, че удържайки на дадената от него дума, нарушава друга своя клетва, за която няма спомен.
— Хайде — каза рязко той, като се отправи към конете. — Сватба имаме да подготвяме.
12
— Господарю, един пилигрим с очи на невестулка настоява да говори с вас — обяви Алфред.
Ерик вдигна поглед от изписания със загадъчни, изящни руни ръкопис, който бе погълнал вниманието му. Големите, рунтави хрътки в нозете му също вдигнаха глави и очите им отразиха оранжевите пламъци на огъня в огнището.
— Пилигрим значи — повтори той.
— Да. Поне така казва.
Ако думите на рицаря не издаваха презрението му, гласът и позата го показваха недвусмислено. Той направо тръпнеше от погнуса.
Ерик хвърли един последен замислен поглед на пергамента и го отмести настрана.
— За какво желае да разговаря с мен? — попита той.
— Твърди, че разполага със сведения за Шотландския чук.
Соколът, кацнал над стола на Ерик, огласи стаята с пронизителен вик.
— Нима? — измърмори Ерик. — Колко интригуващо.
Но Алфред изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван.
— Къде го е видял? — попита господарят му. — Кога? При какви обстоятелства? И сигурен ли е, че човекът наистина е бил Шотландския чук?
— Каза само, че трябвало да говори с вас насаме и че било по-важно и от изповед.
Ерик се облегна назад, взе сребърната си кама и прокара пръсти по руните, гравирани по острието.
— Колко странно — отбеляза той.
Алфред изсумтя.
Соколът следеше с очи всяко движение на пръстите на господаря си, сякаш предвкусваше кръв.
— Доведи го.
— Да, господарю.
Преди да излезе, Алфред погледна плахо сокола. Птицата бе известна с това, че обичаше да се нахвърля не само върху пернати, но и върху хора. А за разлика от повечето господари, които вкъщи завързваха краката на соколите си за пръта, Ерик даваше на своя пълна свобода.
Младият лорд подсвирна тихичко и свирепата птица тутакси се укроти — разпери широко криле, после ги прибра до тялото си и отново се вторачи с немигващ взор в пръстите на Ерик, който галеха бляскавото острие на камата.
Остра миризма извести за влизането на пилигрима в голямата зала на Стоун Ринг — миризма на алчност, страх, нетърпение и тяло, непознало целувката на водата от кръщенето си насам.
— Да не си намерил това чудо в някоя кочина? — обърна се Ерик към Алфред. — Или си го изровил от купчина умрели риби?
Алфред се изкикоти.
— Не, господарю. Чудото ни дойде на крака.
— Хм — измърмори Ерик. — Е, не всички са Посветени, та да могат да оценят благотворното въздействие на една топла вана.
Пилигримът се размърда неспокойно. Дрехите на гърба му бяха от хубав плат, но му стояха зле, сякаш бяха шити за друг. Или за други. Ако беше чиста, косата му навярно щеше да има лененорус цвят. Погледът на светлите му очи му се стрелкаше нервно из салона, като че се боеше да се спре по-продължително на златните и сребърните прибори, подредени по полиците край масата на господаря.
Ерик обаче улови посоката на погледа му и устните му се сгърчиха в усмивка. Опасна усмивка.
Когато пилигримът забеляза изражението му, миризмата на алчност отстъпи място на киселата миризма на страха. Хрътките се размърдаха и заръмжаха тихо. Най-едрата се изправи, тръсна глава и разтвори широката си паст, разкривайки пред уплашения посетител блестящите си, остри бели зъби.