— Стагкилър! — сгълча го Ерик. — Престани да дразниш госта.
Хрътката рязко затвори уста, одраска рогозките на пода с дългите си, здрави нокти, завъртя се три пъти около своя господар и отново легна в нозете му.
— Господарю — почтително каза пилигримът, като пристъпи към Ерик.
Хрътките тутакси скочиха на крака.
— Не се приближавай повече — спокойно го предупреди Ерик. — Кучетата подушват по тялото ти бълхи, а те не могат да понасят тези гадинки.
Алфред се закашля, но строгият поглед на господаря му го накара веднага да спре.
— Говори — подкани Ерик пилигрима.
— Чувам, че сте обещал награда, ако някой ви каже нещичко за Шотландския чук — каза мъжът.
Ерик кимна.
Пилигримът хвърли кос поглед към Алфред.
— Можеш да си вървиш — обърна се Ерик към своя верен рицар. Алфред понечи да се възпротиви, но видя как камата в ръката на господаря му трепва едва забележимо.
— Да, господарю.
Когато звукът от стъпките му по коридора заглъхна, Ерик впери в пилигрима поглед, леден като погледа на сокола.
— Говори бързо и без заобикалки.
— Вървя си значи из гората и изневиделица чувам писък — припряно започна мъжът. — Хуквам да видя какво става и…
— В гората? — прекъсна го Ерик. — Къде?
— Ей нататък, на няколко часа път пеша.
Ерик погледна накъде сочи мръсния пръст на пилигрима.
— Близо до Каменния пръстен? — попита той.
Мъжът се прекръсти боязливо и понечи да се изплюе на пода, но после размисли и се отказа.
— Да — измърмори той.
— А ти какво диреше в моите земи, в гората ми? Може би обичаш да похапваш еленско месо?
Миризмата на страх стана още по-силна и кучетата отново се наежиха.
— Аз съм пилигрим, господарю, не бракониер!
— Ах, значи бог те е пратил тъдява — любезно каза Ерик.
— Точно тъй! — отвърна пилигримът с очевидно облекчение. — Аз съм праведен, смирен богомолец.
— Чудесно. Винаги съм предпочитал из земите ми да бродят смирени богомолци, а не бракониери или разбойници.
Докато Ерик изричаше тези думи, соколът вдигна глава и се взря в посетителя с ококорените си, хищни очи.
— Продължавай — каза Ерик. — Бил си в гората, чул си писък и си изтичал да видиш какво става.
— Ъ-ъ, да.
— И какво ставаше?
— Някакви бандити бяха налетели на един мъж и една жена. Двамата тъкмо си мереха колко са им дълги чорапите, ако разбирате какво искам да кажа.
Ерик вдигна вежди.
— Разбирам.
— Бандитите видяха, че жената е цялата окичена с кехлибари, и… Мътните да го вземат!
Писъкът на сокола бе пресякъл думите на мъжа, карайки хрътките да скочат отново на крака.
— Кажи ми за жената — каза много тихо Ерик, без да откъсва поглед от мръсния гостенин. — Беше ли наранена?
— Не, господарю — припряно отвърна мъжът. — Точно туй се мъчех да ви кажа.
— Някой от разбойниците посегна ли й? Докосна ли я?
— Ъ-ъ… аз… — Пилигримът преглътна. — Онзи, дето й взема гривната, я смъкна от коня и я фрасна веднъж, задето го одраска с камата си, туй е всичко.
Ерик затвори за миг очи. Боеше се мнимият пилигрим да не съзре диватя ярост в тях и да побегне, преди да е довършил разказа си.
— Смъкнал я е от коня — предпазливо повтори той. — И после?
— Мъжът и той падна с нея, ама падна на крака и като почна да върти един чук…
На устните на Ерик се появи ледена усмивка.
— Господ ми е свидетел, тоя беше същински магьосник с чука — продължи мъжът. — Веднага разбрах, че ми… ъ-ъ, че на бандитите им е спукана работата, нищо че бяха десетима срещу един.
Усмивката на Ерик стана по-широка, но не и по-топла.
— Тогаз жената взе да кълне на някакъв чудат език, пък аз видях, че бандитите са вземали кехлибара й. Сигур е била оная кехлибарена вещица, дето хората разправят, че живеела край тая крепост, а?
Ерик кимна безмълвно.
Разбойникът въздъхна облекчено — явно господарят нямаше да му задава повече неудобни въпроси.
— Неколцина бандити се прокраднаха зад гърба на мъжа, та да могат да се промъкнат под чука — продължи припряно той. — Обаче тъкмо да се хвърлят отгоре му, и вещицата изпищя. Тогаз мъжът скочи нагоре като пружина и се завъртя във въздуха, и като стъпи на земята, лицето му вече беше там, дето преди му беше гърба, а пък чукът се въртеше все тъй бързо, че да бях мигнал, нямаше да го видя.
Ерик мълчеше.
— Само един човек може да стори това — заключи разбойникът.
— Да — кимна Ерик.