Мекият му тон накара Алфред да потръпне. Прииска му се да се изпари от салона.
На часа.
— Да. Тридесет сребърника.
— Чудесно. Дай ги на този „пилигрим“.
Алфред изсипа монетите в треперещата ръка на разбойника.
— Имаш ли име? — попита го Ерик.
— Б-боб.
— Боб Негодника, може би?
Разбойникът пребледня. По лицето му изби пот.
— Всеки в Спорните земи знае — каза спокойно Ерик, — че жената, на чиято китка е била тази гривна, е под моята закрила.
— Тя е жива и здрава, господарю, кълна се в душата на майка си.
— Знае се и какво наказание очаква всеки, който се осмели да я докосне. Алфред, отведи Боб при свещеника да се изповяда. После го доведи тук.
Мъжът се обърна в опит да побегне. Ерик протегна крак бързо като атакуваща змия. Разбойникът се простря по очи в нозете.
— Не ме карай да съжалявам, че проявих милост към теб — каза Ерик.
— Милост? — повтори като зашеметен разбойникът.
— Да, негоднико. Милост. По закон имам право да отсека ръцете ти, да отрежа тестисите ти и да одера кожата от гърба ти, сетне да изкормя червата ти, да насека тялото ти на четири и да освя дявола да се храни с клетата ти непричестена душа чак до второто пришествие на Христос.
Разбойникът възкликна ужасено.
— Но аз съм милостив — продължи Ерик. — Ще се погрижа да бъдеш изповядан и обесен на здраво въже — участ, много по-добра от участта на жената, чиято коса е останала на онзи сребърен гребен, и чиято кръв е почернила камата ти.
Разбойникът потръпна ужасено.
— Ти си магьосник! Само магьосник може да знае тия работи.
— Дай сребърниците и останалите вещи на това изчадие на капелана за бедните — нареди Ерик на Алфред.
— Слушам, господарю.
Рицарят се наведе, сграбчи разбойника за яката и го повлече към вратата. Беше вече на прага, когато Ерик го повика.
— Алфред!
Той се спря и погледна през рамо.
— Да, господарю?
— Когато приключиш, изгори въжето.
Амбър слезе от коня, преди Дънкан да успее да заобиколи своя, за да й помогне. Коленете й се огънаха лекичко, но след миг поеха тежестта й без повече протести.
Дънкан стисна челюст. Очевадно бе, че Амбър вече отбягва допира му. Не че я обвиняваше. Вместо да я въведе внимателно и нежно в тайните на любовното единение, той я бе обладал с настървеността на разгонен бик.
— Благодаря, Егберт — каза Амбър, когато валетът пристъпи до нея и пое юздите на коня й. — Ерик върна ли се от Сий Хоум?
— Да. Чака ви в дневната на горния етаж. Побързайте. В особено настроение е.
Дънкан се обърна и изгледа валета с озадачена гримаса.
— Какво значи това? — попита той.
— Преди по-малко от час нареди да обесят един мъж.
Амбър се извъртя към него толкова бързо, че качулката на пелерината й падна и отдолу се показа разрошената й коса.
— Защо? — рязко попита тя.
— В торбата му имало кехлибарена гривна. Говори се, че била ваша.
Един бърз поглед към лявата й китка потвърди опасенията й. Там, където трябваше да има три реда кехлибар, сега имаше само два. Покрай вълнението от битката и от онова, което последва след нея, изобщо не бе забелязала загубата на гривната.
— Разбирам — каза тихо тя.
Сетне хвана полите си, прекоси забързано малкия двор на крепостта Стоун Ринг и се изкачи до портала. Вратата беше отворена, сякаш някой вътре очакваше с нетърпение пристигането й.
Дънкан я настигна малко преди входа на залата. Влязоха в работната стая на Ерик заедно.
Гледката, която ги посрещна, съвсем не беше окуражаваща. Макар че само соколът и една от хрътките бяха удостоени с привилегията да са на топло край своя господар, безпокойството им напълно красноречиво говореше за настроението на Ерик.
— Какво чувам за някакъв разбойник, който бил обесен? — попита Амбър преди Дънкан да успее да отвори уста.
След миг мълчание Ерик остави ръкописа, който четеше и изгледа първо нея, после Дънкан.
— Обесване — каза спокойно той — е наказанието за всеки, дръзнат да докосне онова, което е забранено.
Амбър си пое рязко, шумно дъх. Дънкан бе сторил много повече от това да я докосва.
И Ерик някак си беше разбрал.
Ерик пъхна ръка под ръкописа, извади една кехлибарена гривна и й я подаде.
— Твоя е, струва ми се.
Амбър кимна.
Потайният светлокафяв поглед се обърна към Дънкан.
— Чух, че си се бил добре — каза Ерик. — Приеми моята благодарност.
— Бяха просто неколцина бандити — отвърна Дънкан.
— Били са десет срещу един. С дървени сопи и ножове, и коварни като вълци. Изнасилили са и са убили поне една благородна дама и са се справили с трима рицари. Още веднъж ти благодаря.