— Може ли да говоря с теб насаме, господарю? — попита Дънкан.
— Последният, който ми отправи такава молба, свърши зле — каза Ерик, като се усмихна леко. — Но за теб имам много по-високо мнение. Мъже с твоите воински умения се срещат твърде рядко.
Дънкан се обърна към Амбър, очаквайки от нея да излезе. Тя обаче отвърна на погледа му, без да направи и крачка към вратата.
— Амбър? — спокойно попита Ерик. — Ще ни оставиш ли?
— Не. Предстоящият разговор ме засяга пряко.
Ерик вдигна вежди и погледна Дънкан, който изобщо не го забеляза. Мрачните му лешникови очи бяха вперени в Амбър.
— Исках да ти спестя преразказа — тихо каза той.
— Защо? Всичко бе сторено и от двама ни.
— Не — горчиво поклати глава Дънкан. — Сторих го сам. Преди Амбър да отвори уста, за да се възпротиви, Дънкан се обърна към Ерик.
— Моля да ми позволиш да взема ръката на твоята васалка — мрачно каза той.
Соколът нададе странен, ликуващ вик, който прозвуча доста стряскащо от кривия му, хищен клюн.
— Дадено — отвърна без колебание Ерик.
— А мен няма ли да попиташ? — намеси се Амбър.
Развеселена усмивка смекчи строгото му лице.
— Ти вече даде своето съгласие.
— Кога? — наежи се тя.
— Когато легна с Дънкан — не й остана длъжен Ерик. Амбър пребледня, сетне се изчерви.
Дънкан пристъпи напред и застана между тях.
— Тя не е сторила нищо — заяви той.
Усмивката на Ерик се изпари.
— Амбър — обърна се тревожно към нея той, — Дънкан изнасили ли те?
— Не!
— Тя беше невинна — каза Дънкан. — Аз — не. Вината за това, което стана, е изцяло моя.
Ерик премести без нужда една страница от ръкописа, за да прикрие доволната си усмивка.
— Не желая да слушам никакви приказки за вина — каза той след миг, като вдигна отново поглед. — Няма да искам откуп за стореното.
— Много щедро от твоя страна — отбеляза Дънкан.
— Ти искаш Амбър. Амбър също те иска. — Ерик сви рамене. — Няма причина да не се ожените, напротив — има достатъчно причини това да стане. Сватбата ще се състои незабавно.
Сенките в паметта на Дънкан се раздвижиха, зазвучаха неясни гласове, които му повтаряха, че не бива, че не може — че ще стане клетвопрестъпник, ако се ожени за Амбър.
Същото щеше да се случи, ако не се оженеше за нея. Той бе дал дума на Ерик.
Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.
Дънкан затвори очи, опитвайки се да се пребори с онази част от себе си, която настояваше, че съществува основателна причина да не се ожени.
Едно име изплува в съзнанието му подобно на лунно отражение в езерни води, заблещука сред тъмата на паметта му, затрепка сред мрачните сенки, които се движеха неспирно и ту го скриваха, ту го показваха…
Арианаа.
Само това. Нищо повече. Едно име от неговото проклето, забравено минато.
Едно име предупреждение, причина да не се жени.
Но това бе причина, предупреждение и име от времето преди да отнеме невинността на Амбър и да й даде в замяна единствено болка.
Нечии пръсти, по-студени и от есенния вятър навън, стиснаха китката му. Ръката на Амбър. Дънкан сведе поглед към потъмнелите й очи и усети как по гръбнака му пробягват ледени тръпки.
Тя се страхуваше.
От него?
— Амбър — промълви той с тих, предрезнял глас, — женени или не, аз никога повече няма да те докосна, ако сама не ме помолиш. Кълна се!
В очите й набъбнаха сълзи, които още повече подчертаваха и тъгата, и красотата й. Когато поклати бавно глава, сълзите се спуснаха безмълвно по хладното й лице.
Искаше да му каже колко обича да я докосва, но не можеше. Боеше се, че ако отвори уста, от гърлото й ще излезе не глас, а само отчаян, тъжен стон.
Беше чула сенките в паметта на Дънкан да нашепват едно женско име, което се блъскаше като ехо в стените на забравеното му минало и късаше сърцето й.
Арианаа.
— Амбър?
Беше Ерик. Очите му бяха вперени в нея, пламтящи като огъня в огнището.
Амбър затвори очи и пусна ръката на Дънкан. Преди това обаче пръстите й погалиха лекичко изпъкналите вени, в които пулсираше мощно кипящият в него живот.
Ерик почувства мъката й тъй ясно, както чувстваше любовта и към тъмния воин, който я наблюдаваше с напрегнат поглед.
— Дънкан — каза той, — остави ни сами.
— Не — решително заяви Дънкан. — Няма да ти позволя да кориш Амбър за нещо, за което няма никаква вина.
Ерик го погледна право в очите и осъзна, че мъжът пред него е на ръба на способността си да се контролира. Запита се какви ли спомени са започнали да се пробуждат в него, колко бързо се пробуждат и с колко време разполага, преди Дънкан да се опомни и да разбере, че е Шотландския чук.